Устните му потрепнаха, но не можех да преценя дали в усмивка или гримаса.
— Дракан не мисли, че съм невинен.
— Да, но нали той каза…
— Дракан смята, че съм го извършил, но майка ти е успяла да го убеди, че не съм бил на себе си. Че един вид не съм бил аз. И затова той по свой си начин се смили над мен.
— Смилил се е? Нико, какво имаш предвид?
— Говори се, че е много болезнено да те обезглавят. А аз никога не съм се отличавал с особена смелост. А от това в шишето, каквото и да е то, поне не боли.
— Нико!
Отрова. Той говореше за отрова. Шишето на мира — ето какъв покой щеше да му донесе то — покоя на смъртта.
— Изправи се! Не можеш просто да лежиш така и да чакаш да умреш!
— Мисля, че нямам друг избор.
Поне беше повърнал повечето. Това трябваше да помогне.
— Хайде, изправи се…
Хванах го за раменете и се опитах да го вдигна, но той беше отпуснат и безжизнен като парцалена кукла.
— Хайде!
— Дина, остави ме! — гласът му отново стана глух и несигурен. — Остави ме на мира.
— Да, Дина, остави го.
Аз застинах. Беше Дракан. Беше се върнал, но без фенер. Не го бях чула да приближава .
Колко ли дълго бе стоял и подслушвал в мрака?
9.
Един много малък нож
Чувах как Нико диша в тишината, тежко и учестено, сякаш не му достигаше въздух. Дракан стоеше до решетките като черна сянка, а тъмнината скриваше лицето му. Дали Нико щеше да се окаже прав?
— Какво имаше в шишето? — попитах аз.
— Вино — отвърна ми Дракан. — Той пие твърде много и това не му понася. Нима не ти е казал, сега след като вече сте толкова добри приятели?
Нико издаде някакъв звук — нещо средно между въздишка и смях.
— Тя знае всичко за мен, братовчеде. Познава и кътните ми зъби.
Дракан не помръдна. Стоеше там, мълчалив и мрачен, и почти се сливаше с тъмнината на нощта.
— Ясно. Метнала се е на майка си, значи? Ела тук, малка Жрице. Ще ти отворя.
— Не.
— Не? Какво означава това ?
— Не и преди да му помогнеш. Не и преди да кажеш какво имаше в шишето и как може да се оправи.
Чух как пъхна ключа в ключалката.
— Майка ти не те ли е научила да правиш, каквото ти кажат възрастните? Явно сам ще трябва те изведа.
— Първо ще му помогнеш! Може би умира!
Бях едновременно ядосана и отчаяна.
— Дина, върви си — каза Нико, дишайки тежко. — Тръгвай с него.
— Не! — притиснах ръката му към себе си. — Той трябва да ти помогне! Не искам да умреш!
Вратата се отвори. Дракан влезе в килията и застана под лунните лъчи, но очите му все още не се виждаха, защото качулката скриваше по-голямата част от лицето му. Вече не беше с тъмносиньото наметало от следобеда. Беше с друго — толкова черно, че направо поглъщаше светлината, която го обгръщаше.
— Ела тук, Дина! — гласът му беше спокоен и дори мек. — Ела при мен!
По-рано същия ден, когато минавахме през леговището на драконите, бях толкова уплашена, че си мислех, че човек не може да изпитва по-силен страх. Сега осъзнах, че съм грешала. Точно в този момент се страхувах от Дракан повече, отколкото от драконите. Дори ми се стори, че от него се носеше тяхната остра миризма на гнилоч.
Бавно се изправих и застанах на колене, но без да пускам ръката на Нико.
— Защо не искаш да му помогнеш? — прошепнах аз. Щеше ми се да го бях казала по-високо, но не можех. — Той ти е братовчед.
Дракан пристъпи към нас. Наистина миришеше като дракон.
— Братовчед? — повтори той. Гласът му придоби един странно студен и насмешлив тон. — Не, наричат ме така най-вече от учтивост. Знаеш ли, когато си незаконно дете, никога не те приемат напълно в семейството.
Наметалото му докосна бузата ми и аз се притиснах още по-плътно към Нико. От какво беше направена тази дреха? Беше студена, влажна и грапава, като език на крава.
— Братовчеде — промълви Нико с дрезгав глас. — Какво имаше в това вино?
Дракан застана на едно коляно до мен и сложи ръка на раменете ми. Опитах се да се дръпна, но той ме държеше здраво.
— Да ти кажа ли? Мислиш ли, че малката ти приятелка ще е доволна тогава? — Дракан постави другата си ръка на челото на Нико. — Май наистина не се чувстваш добре, а? Във виното нямаше отрова, скъпи ми братовчеде. Напротив. Това не беше вино, а кръв от дракон.