Вдигнах глава. Видях Нико, който държеше в ръката си моя малък нож, покрит с кръвта на Дракан.
— Мъртъв ли е? — попитах аз, когато отново можех да говоря.
Нико стоеше и гледаше втренчено ножа в ръката си.
— Май го убих — промълви той с толкова тънък гласец, сякаш бе на годините на Мели. — Сега със сигурност ще ми отрежат главата.
— Той се опита да ме удуши…
— Той каза… Дракан каза…
— Нико, защо Дракан се опита да ме убие?
Изтръпнах само при мисълта за случилото се.
— „Ще си помислят, че си ти“ — Нико повтаряше думите на Дракан и отново дишането му стана тежко. Той се задъхваше по-силно от преди. — „Ще си помислят, че ти си убил дъщерята на Жрицата на срама“ — раменете на Нико се тресяха, както трепери гърбът на мокро куче, което се опитва да изтръска водата от козината си. — Но накрая той умря.
Нико се заоглежда объркан наоколо.
— Да се махаме — изпъхтя той. — Трябва да се махнем оттук преди хората на Дракан да са дошли.
— Хайде — подканих го аз и се изправих на крака. — Да тръгваме.
Дробовете му просвирваха при всяка стъпка, която правехме, и аз го накарах да се облегне на мен, макар че бях прекалено дребна, за да мога наистина да му бъда опора. Не бяхме изминали и няколко крачки, когато Нико изведнъж спря.
— Леговището на драконите — промълви той. — Трябва да използваме наметалото на Дракан.
Не можех да разбера защо. За какво ни беше тази противна, воняща драконова кожа? Но Нико не искаше да продължи без нея. Накрая му помогнах да се облегне на стената и се върнах в килията.
Дракан продължаваше да лежи насред лунното петно на пода, загърнат в черното си наметало. Изобщо не ми се искаше да влизам вътре. Бях виждала мъртви животни, прасета и агнета и даже едно от мулетата на мелничаря, което един ден просто се строполи между стръките на каруцата, но не и мъртъв човек.
— Нико… — изкряках аз дрезгаво като жаба. — Не съм сигурна, че мога да го направя.
— Остави на мен — отвърна ми той, но аз виждах, че едва се държи на краката си и изстинах при мисълта, че може и той да умре.
— Не. Стой си там. Ще се справя.
Влязох бързо в килията, хванах края на наметалото и го дръпнах. Тялото на Дракан се претърколи, застана по гръб и драконовата кожа се освободи. Държах я колкото се може по-далеч от себе си и се опитвах да не вдишвам миризмата й. Фу, как вонеше само! Но сега поне можех да се махна от килията и трупа. И тогава се сетих, че ако искахме да избягаме, ни трябваха ключовете на Дракан за вратата към леговището. Това означаваше, че щеше да ми се наложи да го докосна.
Много ми се искаше да можех да помоля Нико да го направи. Или пък ако Давин или мама бяха тук. Но бях сама. Нямах никакъв избор. Затова стиснах зъби, пропълзях до трупа, затворих очи, прокарах ръка по колана му и затърсих ключовете.
Изведнъж нещо докосна крака ми.
Аз подскочих и извиках силно, а Нико се дотътри, като се подпираше на стената.
— Какво има?
Не му отговорих. Бях като вкаменена и не можех да откъсна поглед от ръката на Дракан. Той по някакъв начин бе сключил пръсти около глезена ми. Докато стоях и го гледах, Дракан съвсем бавно обърна глава и впи в мен тъмносините си очи.
— Помогни ми — прошепна той тихо, но достатъчно силно, за да го чуя.
Видях раната от ножа на гърлото му и кръвта, която се стичаше от нея.
— Подай ми шишето.
Той отпусна хватката около крака ми и разтвори пръсти, подобно на паяк, който пуска плячката си. Но продължи да ме пробожда с поглед.
— Шишето… — промълвих аз и се огледах.
То лежеше на пода само на няколко крачки от мен, но Дракан не можеше да го стигне. Вътре едва ли имаше повече от няколко глътки. Но за какво му беше то? От мястото, където стоях, чувах измъченото пъхтене на Нико в коридора. Дракан беше толкова лошо ранен, че две глътки щяха да са достатъчни да го довършат. Помислих си, че може би точно това иска. Че е много мъчително да лежиш така полумъртъв. Взех шишето и му го подадох, а той впи пръсти в него.