— Благодаря — каза ми Дракан и бавно надигна шишето към устните си.
Не знам колко драконова кръв беше останала вътре, но той засука като малко дете. После затвори очи.
— Дина — повика ме Нико, колкото силно можеше. — Трябва да тръгваме.
Хвърлих един последен поглед към Дракан. След това се обърнах, без да знам дали е още жив или мъртъв, вдигнах наметалото и ключовете, които бях изпуснала, и излязох в коридора при Нико.
10.
Призрачната дама
Стаята на стражите в другия край на коридора беше празна. Дракан най-вероятно ги беше отпратил, за да няма свидетели на онова, което възнамеряваше да извърши в килията. Това беше добре дошло за нас, защото щеше да ни е трудно да обясним накъде сме тръгнали, докато той лежи там мъртъв или умиращ. Аз предпазливо надникнах в коридора отвъд стаята, но и там нямаше никого.
— Остани тук — прошепнах на Нико. — Ще доведа мама.
Той кимна, свлече се по стената и седна. В караулната имаше само една доста опушена газена лампа, но дори и на нейната жълтеникава светлина се виждаше, че Нико е мъртвешки блед. Това, от което той имаше нужда, бяха помощ и почивка, а не рисковано бягство през коридорите на тъмницата и пещери, пълни с дракони. Щяхме да минем през леговището им, но мама щеше да е с нас и нямаше да се наложи да се крием. Тя щеше да обясни, че Нико е използвал ножа при самозащита или по-точно, за да защити мен. Тя беше Жрицата на срама. На нея трябваше да повярват, даже ако не искаха да повярват на нас. Поне така си казвах, докато вървях по коридора и се изкачвах по каменната стълба. А и си мислех, че самите дракони няма да посмеят да закачат мама.
Вратата не беше заключена. Отворих я и се шмугнах в стаята. Лунната светлина се процеждаше през големия сводест прозорец — същия, на който преди цяла вечност, както ми се струваше сега, с мама бяхме играли на „Четно или нечетно“. Завесата на единия алков3 беше спусната, но аз чувах, че вътре има някой.
— Мамо — прошепнах аз и дръпнах завесата. — Събуди се, мамо, трябва да ми помогнеш… — изрекох аз и спрях, защото жената, която спеше в алкова, не беше майка ми. Никога по-рано не бях я виждала.
Тя отвори очи. „Направи ли го?“, започна тя, и чак тогава ме видя. „Коя си ти?“, попита ме тя и се втренчи в мен с безизразни очи. От нея се носеше странна сладникава миризма на застояло, както когато си забравил да смениш водата на букет цветя и стъблата са започнали да загниват. Бузите й бяха толкова изпити, че лицето й приличаше на череп, но в тънките й пръсти имаше достатъчно сила, за да ме хване за брадичката. „Дай да те погледна…“ Тя повдигна лицето ми, така че лунната светлина го огря. „Дъщерята на Жрицата. Тя е майка ти, нали?“
— Къде е? — попитах я аз. — Къде е мама?
— Не е тук — отвърна ми жената и затърси нещо под възглавницата си. — Но ако изчакаш малко, ще ти покажа…
Така и не дочаках да чуя, какво ще ми покаже. Изведнъж разбрах защо мирише така — парфюмът й не можеше да притъпи миризмата на драконовата кръв. А това, което измъкна изпод възглавницата, беше нож.
Аз се хвърлих назад толкова рязко, че се подхлъзнах и паднах. Между мен и непознатата жена затанцува облак бял пух. Явно тя беше разпрала възглавницата, докато замахваше с ножа, и сега я метна ядосано встрани, мъчейки се да се освободи от чаршафа и одеялата. Запълзях назад, стигнах до масата и я запратих към нея. Масата я събори и затисна. Жената се опита да се освободи с едната от костеливите си ръце, но за да успее, трябваше да си помогне и с другата, а не искаше да пусне ножа. Аз се опрях на стената, изправих се и тръгнах заднешком към вратата. Пухът от възглавницата се стелеше като сняг на фона на лунната светлина. Жената в пристъп на ярост заби ножа в плота на масата, отметна глава назад и извика пронизително и съскащо като плъховете, които Пес понякога улавяше. За миг ми се стори, че времето спря. Синьо-сивата кувертюра от леглото се беше разпростряла на пода и изглеждаше, сякаш жената седи върху леден къс. Дантеленото й бяло боне беше паднало и дългата й черна коса се спускаше като водопад по раменете — стигаше почти до кръста й. Беше гарвановочерна, като нощта. Само на две места имаше тебеширенобели кичури, по един от всяка страна. Тъмните й очи ме гледаха втренчено от средата на восъчното й лице. Студенината им ме вцепени — почувствах хлад, не можех нито да мисля, нито да се движа. Направих една последна крачка с вдървените си крака, излязох в коридора, затърсих с ръка вратата и я тръшнах. После се облегнах на нея с цялата си тежест и започнах да прехвърлям ключовете от връзката на Дракан. От стаята се чуха грохот и трясък — жената се беше освободила от масата. Пъхнах един ключ в ключалката, но не беше който трябва. Тя се опита да отвори вратата и макар да бе кожа и кости, се оказа по-силна от мен. Вратата се открехна леко под натиска й, но аз успях да я затръшна отново. Пробвах с друг ключ. И той не стана. После — с трети… Ключалката изскърца и поддаде, макар и трудно, но това беше точният ключ. Аз натиснах с всички сили и усетих как нещо вътре в ключалката помръдна и тя изщрака силно и отчетливо. Жената отново извика и заудря вратата с ножа, но тя беше масивна, от дъб, така че нямаше как да я пробие.