Известно време постоях така и дишах дълбоко, а непознатата викаше и удряше по вътрешната страна на вратата. Не исках да съм тук. Исках да съм вкъщи, да се пренеса там на мига. Вкъщи, където кухнята ухаеше на сок от бъз и печени ябълки, където Мели ме молеше за мед, където Пес лежеше пред огнището и се пощеше всеки път, щом го ухапеше бълха. Вкъщи, в леглото си; вкъщи при Давин; вкъщи при мама; вкъщи, където никой не се опитваше да ме удуши, да ме наръга с нож или да ме изяде. Аз изхлипах силно, ноздрите ми запариха, а очите ми се напълниха със сълзи, които бавно започнаха да се стичат по бузите ми. Бях на косъм да се откажа. Да се свия пред вратата и да чакам някой да дойде и да ме спаси. Но Нико не можеше да чака. А и мама определено не беше тук. Аз подсмръкнах още веднъж и изтрих очите и носа си в ръкава. След което се затичах надолу по стълбата, през коридора и право към стаята на пазачите.
Нико седеше, където го бях оставила, но когато ме видя, бързо се изправи на крака.
— Дина — дишането му се беше поуспокоило благодарение на кратката почивка. — Изглеждаш сякаш… Какво се е случило?
— Мама я нямаше там — промълвих аз, а плачът заплашваше да сподави и без друго немощния ми глас. — Там имаше една… призрачна жена, която се опита да ме намушка с нож!
Той сложи ръка на рамото ми, а аз не можах да се сдържа, прегърнах го през кръста и се сгуших в него. Той ме погали по ръката и докосна бузата ми.
— Колко си студена! Дина, не мисля, че съществуват призраци. Не и тук, във всеки случай.
— Тя не беше призрак. Беше жива, съвсем истинска, само че… — опитах се да му обясня как изглеждаше.
— А, това е дама Лизеа. Леля ми. Майката на Дракан. Тя е болна, затова изглежда толкова слаба.
Избърсах сълзите си с ръка. Майката на Дракан, значи, това обяснява защо ме нападна. Само че тя нямаше как да знае, че синът й е мъртъв. Или по-точно, че може би е мъртъв.
— Но, Дина, сигурна ли си, че е имала нож? Не може ли да си се заблудила? Да е било нещо друго?
Аз поклатих глава.
— Нож беше.
Все още го виждах съвсем ясно пред себе си, светъл и блестящ на лунната светлина, дълъг почти колкото разстоянието от китката до лакътя ми.
— Раздра възглавницата си с него. Цялата стая беше в пух.
— Добре, но ти какво направи? Къде е тя сега?
— Заключих я в стаята.
Той ме хвана за раменете и леко ме отдалечи от себе си.
— Така, значи си я заключила. — Нико започна да се смее, малко дрезгаво, защото все още не му достигаше въздух, но определено се смееше. — Знаеш ли какво, мисля да поседна малко. Ако почакам така, за няколко часа ще превземеш целия замък сама.
Само че нямаше да го оставя да се измъкне така.
— Идваш с мен — сопнах му се аз ядосано. — Няма да мина покрай драконите сама!
Той отново стана сериозен.
— Дина, аз само се шегувах. Никога не бих те изоставил. — Той леко стисна едното ми рамо. — А сега по-добре да измислим как да се справим с драконите.
— Не може ли да изчакаме, докато съмне?
Сега той поклати глава.
— Не. Ако искаме да се измъкнем оттук, без да ни видят, трябва да използваме тъмнината.
Стиснах силно очи за миг, за да прогоня окончателно сълзите.
— Е, щом това е единственият начин — казах аз колкото се може по-спокойно, — най-добре да тръгваме.
Той кимна.
— Да, права си. И без това нямаме много време.
И така, ние взехме драконовата кожа и лампата от стаята на стражата и се отправихме към леговището на драконите.