11.
Драко, Драко
В леговището на драконите беше ужасно мразовито. Студът ни лъхна още при решетката. Една част от леговището се състоеше от стари коридори като тези, през които току-що бяхме минали, но повечето от сводовете им се бяха срутили заедно с помещенията над тях, и сега над руините се простираше леденостуденото небе с цвят на индиго. Във фугите и в цепнатините между нападалите каменни блокове и парчетата прогнили греди бяха поникнали мъх и слузести влажни малки гъби. Или пък нищо не растеше.
Много ми се искаше да вземем лампата от стаята на стражата с нас, но Нико каза, че ще е по-добре да я оставим. Той смяташе, че с нея щяхме да виждаме по-добре само осветените места, а сенките в неосветените щяха да се сгъстят още повече и да се забулят в непрогледен мрак. А пък ако се лутахме така, разпръсквайки тъмнината, щяхме да сме много лесна плячка за драконите. Ние стояхме в пространството между двете решетки и се опитвахме да свикнем с тъмата.
Не се виждаше нито един дракон.
— Спят ли нощем? — прошепнах аз.
— Не знам — отвърна ми Нико, като също шептеше.
— По-добре да не разчитаме на това. — Беше намерил копието на Дракан и бе наметнал драконовата кожа на раменете си.
— Ако миришеш като тях, може да решат, че си дракон — отвърна ми той, когато му казах, че наметалото е гадно.
Нико застина, както вървеше до мен. „Ето ги“ — промълви той и посочи с пръст. В началото нищо не виждах. И тогава съзрях нещо, което се плъзна в сенките под един полусрутен свод. Лежаха всичките накуп, шия до шия, опашка до опашка, и приличаха на огромни змии, защото краката им бяха скрити. Може би така се топлеха взаимно. Мама ми беше разказвала веднъж, че смокът, пепелянката и гущерът не могат да задържат топлина в телата си и затова се препичат на слънце по камъните през лятото. За сметка на това обаче можеха да оживеят даже при много ниски температури. „Не бива да си мислиш, че една пепелянка е мъртва само защото лежи неподвижно“ — беше ми казала тя.
Нощта беше много студена. Повечето от камъните в леговището бяха покрити с тънък слой скреж. Може би затова драконите лежаха толкова неподвижно?
— Драко, Драко — прошепна Нико. — Ето ни, идваме.
Той отключи и последната решетка.
— Защо казваш това?
— Кое?
— Ами това — драко-драко?
— Ааа… ами това е латинското им название.
Втренчих се в купчината змиевидни тела. Беше ми напълно безразлично как е дракон на латински.
— Господ да ти е на помощ, ако решат да те изядат! — промърморих аз мрачно.
Нико се усмихна. Как можеше да се смее сега?
— Мисли за тях като за огромни гущери — каза ми той и отвори вратата.
Много ми се искаше просто да претичам колкото се може по-бързо през леговището, но Нико ми беше обяснил, че не бива. Камъните бяха хлъзгави и гладки, а останките от срутените стени само чакаха да паднеш върху тях. Ако си изкълчиш глезена и не можеш да вървиш, някой гладен дракон ще те глътне за нула време. И така, ние тръгнахме напред. Аз се движех плътно до Нико и копието му и не откъсвах очи от драконите, та за малко да се спъна в някаква прогнила греда. И добре, че беше Нико, който ме хвана за ръката и ме задържа, иначе щях да се строполя на земята. Струваше ми се, че сърцето ми бие толкова силно, че може да събуди драконите. А те мърдаха от време на време. В началото купчината беше толкова плътна, че не се виждаше къде започва едното и къде свършва другото чудовище. Но постепенно един дракон се откъсна от останалите.
— Нико — извиках аз с треперещ глас.
— Видях го — отвърна той и стисна копието по-здраво. — Само не спирай!
Лесно му беше да го каже. Краката ми се бяха вдървили, а всяка фибра от тялото ми трепереше, пулсираше и стенеше от ужас. Само драконът да не пристъпи още веднъж към мен…
Но той го направи. Една голяма крачка, две големи крачки, чудовището вървеше бавно напред с приведена до земята глава. То изпълзя от сенките и бледата лунна светлина го обля — люспите му сияеха като седеф, а дългото му тяло се извиваше подобно на блестяща река. Виждах как раздвоеният му език се стрелка вън и вътре от пастта му, сякаш през цялото време се опитваше да улови миризмите, които се носеха във въздуха.
— Продължавай! — прошепна ми Нико и едва тогава осъзнах, че бях спряла. Единственото, което исках да направя, бе да се втурна и да бягам, да бягам, да бягам, без да спра, а вместо това стоях на едно място и не можех да си помръдна краката.