Най-страшното обаче беше, че драконът се движеше толкова бавно. Аз стоях като омагьосана и не можех да откъсна поглед от тялото му, което сякаш лъкатушеше напред. Вече виждах бледите му жълти очи. Той пристъпваше бавно с дебелите си люспести крака. Бавно повдигна глава и тя започна да се поклаща наляво-надясно. Бавно отвори синьо-лилавата си уста, пълна с остри като игли зъби.
Ако Нико не беше с мен, аз най-вероятно щях да си стоя така, взряла поглед в очите, устата и зъбите на дракона, докато той не ме изяде. Но Нико разтърси ръката ми и ме задърпа напред, макар че краката не ме слушаха.
— Стига си го зяпала — каза ми той. — По-добре гледай към вратата. Следи дали се движим в правилната посока. А пък аз ще държа чудовищата под око.
Наложих си да откъсна поглед от дракона и вместо това се съсредоточих върху портата. И тогава осъзнах, че с нас е свършено.
На пътя ни се беше изправило едно от чудовищата. Беше най-високото, най-дебелото и най-дългото от всички. Сякаш изпълваше цялото пространство, което ни делеше от изхода. Чудовището ни гледаше отгоре с жълтите си очи и беше толкова близо до нас, че виждах капките млечнобяла отрова по върха на резците му.
Аз се напишках.
Щях да се радвам да мога да кажа, че посрещнах драконовия поглед спокойно и смело, но не стана така. Изведнъж усетих как по краката ми започна да се стича топла струя и веднага разбрах какво се беше случило.
От гърдите ми се изтръгна някакъв слаб звук, като писукане като птица. Не беше писък, не ми достигаше въздух, а и нямах сили да извикам. Драконът повдигна глава назад, сякаш се готвеше да нападне. В този момент не можех да мисля. Нито за Нико, нито за мама. Главата ми беше като тънка черупка, обгръщаща едно огромно сиво пространство, изпълнено със страх. Скоро всичко щеше да свърши, а аз дори не мислех да се съпротивлявам. Точно като теленцето преди.
Тогава нещо прелетя над главата ми. Жълтите очи изчезнаха. Изведнъж видях, че това, което покри главата на дракона, бе коженото наметало. В този миг някой ме блъсна силно отстрани и аз паднах върху срутения зид, а Нико се хвърли към заслепения дракон. Той мяташе глава, за да се освободи, но наметалото се уви около него и остана да виси там като голям, черен прилеп. Нико заби копието в гърлото на дракона, точно под главата. Заля го тъмен поток кръв, драконът се хвърли назад и Нико изпусна копието. Беше нанесъл точен удар. Драконът падна, все още със закрити от наметалото очи и макар че търсеше да захапе копието със зейналата си паст, беше ясно, че умира. Той риеше с крака и се извиваше, а кръвта продължаваше да се лее от раната в гърлото му, като превръщаше земята в тъмна кал.
Ако огромният дракон беше единственият в леговището, щяхме да се измъкнем без драскотина. Нико стоеше и се взираше в агонизиращото чудовище, сякаш не можеше да повярва на очите си. Не му се случваше всеки ден да убива дракони. Аз се изправих и се почувствах като въшка, една малка незначителна въшка, защото той бе постъпил толкова умно, силно и смело, а аз се бях напишкала в гащите. Но в този миг и двамата се държахме глупаво, защото сега не му беше времето да си мислим за убити дракони и въшки.
Зад нас се чу шум от нокти. Само това успях да осъзная преди другият дракон да нападне. Нико се хвърли отчаяно встрани, претърколи се и понечи да се изправи, но тогава умиращият дракон го удари по гърба с опашката си. Нико падна напред, а краката му останаха под нея. Със същия успех би могъл да се измъкне изпод рухнал ствол на дърво — Нико лежеше затиснат отдолу и нямаше никакъв шанс да се освободи навреме. Другият дракон беше готов да нападне отново. Едно е да се държиш като малка въшка, когато се готвят да те изядат. Съвсем друго е обаче да стоиш и да наблюдаваш, докато драконът се кани да схруска някого, когото харесваш. Нямах нито копие, нито наметало. Но наоколо лежаха купища камъни. Взех един и го хвърлих колкото сила имах. Давин и аз обичахме да замеряме с камъни плъховете в конюшнята вкъщи. А да уцелиш дракон беше много по-лесно. Камъкът удари чудовището точно там, където исках — между очите.
То потръпна и разтърси глава. Аз взех още един камък, прицелих се и го метнах. Драконът бавно отмести поглед от Нико в посока към мен. Точно това трябваше да използвам — че е бавен. Ако не стоях на едно място като глупаво блеещо агне в капан за вълци, той нямаше да ме хване. Направих няколко бързи крачки встрани и хвърлих още един камък. Виках и крещях, мятах камъни и танцувах около чудовището, така че то почти уви врата си на фльонга, докато се опитваше да ме следи с очи.