— Ей, драконе — виках аз. — Глупав дракон! Драко-драко-драко…
В този миг видях с ъгълчето на окото си как Нико се бореше с драконовата опашка и постепенно успя да се измъкне изпод нея. После пропълзя по тялото на мъртвия дракон и изтръгна копието.
— Ела тук, Дина. Зад мъртвия — нареди ми той.
Мъртъв ли — та той все още мърдаше. Но аз разбрах какво имаше предвид Нико. Туловището щеше да ни осигури някаква защита, докато отворим вратата. А наистина трябваше да побързаме, защото купчината змиевидни тела под свода беше изчезнала и още четири дракона се бяха запътили към нас. Хвърлих и последния си камък и се затичах с всичка сила.
Успях да избягам. Втурнах се напред през греди и отломки, без нито веднъж да стъпя накриво, прескочих дългия изопнат врат на дракона и минах зад Нико, който стоеше с вдигнато копие и държеше другия дракон на мушка. И точно когато търсех ключа и вече виждах портата и даже можех да я стигна, точно тогава умиращият дракон вдигна глава за последен път, наметалото се изхлузи от очите му и той отново можеше да вижда. Дори не успях да извикам. Той отвори уста и сключи челюсти около лявата ми ръка.
Острите му зъби пробиха дрехата, кожата и месото ми чак до костта. Драконът нямаше сили да започне да ме мята, както правеше Пес с плъховете, които улавяше. Главата му отново се отпусна на земята, а аз я последвах и застанах на колене до него, с ръка в устата му. Едното му жълто око ме гледаше и аз знаех, че никога няма да отпусне захапката си, даже и след като умре. Всъщност не болеше толкова, колкото можеше да се очаква. Ръката ми почти веднага стана безчувствена. Само че не можех да помръдна.
— Нико — прошепнах аз, защото нямах сили да викам.
Мракът се сгъсти още повече и единственото, което виждах, беше жълтото око на дракона. Чух обаче ужасения глас на приятеля си.
— Дина!! Не…
Изведнъж драконът отпусна хватката си. Нико беше пъхнал копието в края на устата му и беше разтворил челюстта му. Ръката ми се освободи, но остана да виси на рамото като безжизнено парче месо. Като в просъница видях как Нико вдига ключовете от мястото, където ги бях изпуснала, и отключва портата. Ами другият дракон? Ами другите дракони? Защо не ни нападаха?
— Виж дали можеш да се изправиш… Дина, хайде, не бива да се предаваш точно сега…
Нико ме хвана за здравата ръка и ми помогна да стана. Олюлявайки се, със сковани крака и замъглен поглед, аз успях да измина последните стъпки до портата. Строполих се на колене веднага щом Нико затръшна вратата, но вече знаех, че съм в безопасност. Погледнах през металните прътове и разбрах защо останалите дракони не ни бяха нападнали. Бяха прекалено заети. Бяха започнали настървено да гризат тялото на мъртвия си другар.
12.
Учителят Маунус
Пред очите ми се мержелееха сини линии. Имах чувството, че се намирам някъде далеч оттук, а ковачът Рикерт е поставил ръката ми на наковалнята и я удря с чука, сякаш кове острие на плуг. Главата ужасно ме болеше, а от това, че въздухът беше напоен със смесица от дим на лампа и други миризми, ми ставаше още по-зле. За миг ми се стори, че падам, но после осъзнах, че вече лежа. Миглите ми бяха залепнали една за друга и с мъка успях да поотворя очи. Беше тъмно, само два мъждиви пламъка проблясваха в мрака.
— Няма ли скоро да съмне? — промълвих аз дрезгаво. Скоро трябваше да съмне.
— Сутринта мина — обади се някакъв непознат глас от мрака. — Сега отново е нощ.
Как ме натъжи това само! Толкова силно бях копняла мракът да се разпръсне, да мога да видя слънчевата светлина и да вдишам от свежия и свободен въздух, а бях проспала утрото и сега трябваше да чакам в продължение на още една дълга нощ. Сълзите започнаха да се стичат от очите ми, но тъй като лежах, потекоха не по бузите ми, а встрани към ушите.
— Лежи си спокойно — каза гласът. — Опитай се да заспиш. Като се събудиш, слънцето отново ще грее.
Затворих очи с надеждата, че ще бъде така. Но в съня ми нахлуха дракони и кошмари, в които Нико ме влачеше през безкрайно дълги коридори, а аз бях ужасно уморена и цялото тяло ме болеше. Най-вече ръката, която пулсираше ли, пулсираше.
Но гласът се оказа прав. Когато отново се събудих, върху юргана на сини райета, с който ме бяха завили, падаше малка ивица слънчева светлина. Ръката ми продължаваше да пулсира, но не толкова силно. Нико седеше до леглото ми и ме гледаше с уплашени очи.