— Будна ли си? — попита ме той. — Как се чувстваш?
— Може да се каже, че добре — отвърнах му аз или по-точно се опитах да му отвърна, но преди да успея да произнеса думите нормално, от устата ми се отрониха някакви странни звуци, подобни на жабешко квакане. — Къде сме?
— При учителя Маунус.
— Кой е учителят Маунус?
— Аз съм — каза гласът, който бях чула и през нощта.
Той принадлежеше на един висок мъж, на един много висок мъж, май беше най-високият, когото някога бях виждала. Имаше огненочервена коса и големи червени рошави мустаци. Беше облечен с овехтяла зелена кадифена дреха, а в червената му брада имаше трохи. От него се носеше миризма на спирт и йод.
— Ти лекар ли си? — попитах го аз, защото познавах този мирис заради мама.
Той поклати глава.
— Алхимик.
Ако миглите ми все още не бяха слепени една за друга, най-вероятно щях да отворя широко очи от изненада.
— Значи можеш да правиш злато?
Той отново поклати глава, този път с леко ядосано изражение на лицето.
— Аз съм учен. Това със златото е за измамници и некадърни невежи, които не осъзнават, че е невъзможно да го получат. Истинският алхимик използва химията и работи разумно с веществата, като следва научните принципи. Нещо, което никога не успях да набия в главата на глупака, който седи до теб и си играе с възглавницата ти.
Нико изсумтя, но пусна нишката, която се опитваше да измъкне от калъфката.
— На този свят няма нищо толкова чудно, прекрасно и фантастично, което учителят Маунус да не може да превърне в суха и ужасна материя — каза Нико. — Знам го от личен опит. Той ми беше домашен учител в продължение на девет години.
Учителят Маунус сбърчи дебелите си червени вежди.
— Злощастно време. Но тогавашните ти глупости са нищо в сравнение с висшата форма на идиотизъм, която проявяваш напоследък. Не можеш ли да проумееш, че…
— Маунус — прекъсна го Нико. — Не сега.
Той махна леко с ръка към мен, но жестът му бе някак тромав, уморен.
— Да, имаш право — каза Маунус. — Не е сега моментът. Сега младата дама трябва да закуси. — След тези думи той изчезна зад една плътна тъмносиня завеса, която скриваше, както изглежда, единствената врата на временната ми спалня.
Взрях се по-внимателно в Нико и с радост забелязах, че вече не се задъхва и не пъхти като преди. Беше блед и имаше уморен вид. Едната страна на лицето му, където го бяха удряли, бе станала жълто-черна, но поне вече не приличаше на човек, който е с единия крак в гроба.
— Добре ли си? — попитах го аз.
— Може да се каже — отвърна ми той с думите, които аз бях използвала преди малко. — Май битката с драконите беше точно каквото ми трябваше, за да може и последната капка отрова да излезе от тялото ми. Както виждаш, тя не се оказа смъртоносна.
— Но, Нико, защо сме тук? Къде е мама?
Той извърна очи.
— Ситуацията малко се поусложни. Дракан очевидно лежи в покоите на майка си и се бори със смъртта след опита ми да го убия, както всички наричат случилото се. И хората му, и дворцовата стража ме издирват. Мислят, че съм те отвлякъл.
— Ами мама? Къде е тя?
— Не знаем. Никой от хората, които учителят Маунус успя да попита, не я бил виждал през последните дванайсет часа.
Сълзите ми отново потекоха към ушите. Не можех да ги спра. Всичко беше толкова страшно и объркано и ръката много ме болеше. А и мама. Не знам какво щеше да стане, ако сега започнех да се безпокоя и за това, че й се е случило нещо лошо…
— Дина… недей да плачеш. Ще измислим нещо. Всичко ще се оправи!
— Ако нещо се е случило с мама… — аз си поех дъх и се опитах да се успокоя, но не ми беше лесно.
— Никой няма да посмее да пипне с пръст Жрицата на срама. Ще я намерим. Само почакай и ще видиш.
Завесата се отмести настрани и Маунус влезе в стаята.
— За момента младата дама трябва да се задоволи с малко супа — каза той. — Вън, млади Думерник4. Гледай да поспиш. Постлал съм ти в раклата на пейката в лабораторията. Едва ли на някого ще му хрумне да намине, но за всеки случай залости капака, като се вмъкнеш вътре.
Нико се изправи без да възрази. Беше толкова уморен, че залиташе.
— Всичко ще се нареди, Дина — повтори той. — До скоро.
— Да — казах му аз. — Приятни сънища.
Нико ми кимна леко и се отправи с несигурна стъпка към вратата. Учителят Маунус задържа завесата, докато той излезе и после я пусна обратно.