— Учителю Маунус, той ще се оправи ли напълно?
Огромният червенокос мъж кимна.
— Само има нужда от почивка. Не е мигвал, откакто те доведе миналата нощ. А и преди това му е трябвало да понесе повече несгоди, отколкото някой човек заслужава. Ето. Можеш ли да държиш супата сама?
Аз обаче не можех. Ухапаната от дракона ръка не искаше да ме слуша. Накрая учителят Маунус трябваше да ми помогне да седна и да се облегна, така че купата да не се излее в скута ми. Поне със здравата си ръка можех да хвана лъжицата.
Супата беше от телешко, грах, моркови, копър и картофи. Вкусът й беше превъзходен и когато изпразних купичката, се почувствах нов човек. Това беше разбираемо, защото като се замислих, осъзнах, че за последно бях яла на закуска вкъщи преди около два дни.
Учителят Маунус се усмихна леко под мустак, като видя колко бързо изчезна супата.
— По-добре ли е така? — попита той, когато в купата не остана нищо.
— Да, благодаря. Много по-добре.
— Ако ти се приходи до тоалетна, използвай нощното гърне — каза той и ми показа как да отворя малкия шкаф в алкова, където го държеше. — Сега, когато кажи-речи цялата крепост те търси, не може да те оставим да се разхождаш свободно навън.
— Учителю Маунус, след като издирват мен и Нико и след като ти си му преподавал дълги години, няма ли да дойдат тук?
— Не и веднага — отвърна ми той и лицето му някак странно помръкна. — Всички знаят, че с младия Никодемус имахме люта кавга преди две години и оттогава не си говорим.
— Цели две години? Заради една караница? — попитах го аз невярващо. Давин и аз се карахме през цялото време. Ако всеки път спирахме да си говорим за по две години, не трябваше да си продумаме никога повече.
Учителят Маунус изръмжа сърдито.
— Беше малко повече от обикновено скарване. Доколкото си спомням, го ударих с медна колба по главата. Но дори и така не успях да му налея малко акъл на този глупчо.
Учителят се ядоса само при спомена за случилото се.
— Но ако сте скарани, защо Нико се е обърнал към теб за помощ?
Учителят Маунус остави подноса до леглото.
— Защото знаеше, че няма да му обърна гръб — отвърна ми той, без да ме погледне.
Аз се втренчих в него. Не ги разбирах тези двамата. Добре, скарали са се, дотук ясно. Да не си говорят две години… беше ми трудно да си го представя, но не беше невъзможно, особено ако са си били много ядосани. Но да не си говориш с някого две години и въпреки това да знаеш, че този човек ще ти помогне, независимо от слуховете какво си извършил — това вече не можех да разбера.
Учителят Маунус сякаш прочете мислите ми.
— И двамата сме големи инати — промърмори той. — Нико е млад, глупав и запънат, а аз съм стар и малко по-умен, но също толкова инатлив. В продължение на много години бях за него повече баща, отколкото графът някога успя да бъде. Двамата бяха като огън и лед. Изобщо не се разбираха.
Изведнъж пред очите ми изникна един от спомените на Нико: баща му, който го бие и крещи, че „един мъж е нищо без меча си“. Много добре разбирах защо Нико се е нуждаел от някого, който да се грижи за него.
— Май си постъпил глупаво, като си го ударил — изпуснах се аз.
— Много глупаво — промълви учителят Маунус. — Достатъчно шамари получаваше от граф Ебнезер. Не трябваше, но… момчето не искаше да слуша. Нищо не помагаше. Сякаш беше решило да захвърли всичко на боклука, и това, което вече беше постигнало, и това, което го очакваше. И така, стана каквото стана. Цели две години. Но все пак накрая мен помоли за помощ. — Маунус се поизпъчи малко при тези думи.
— А колко време ще мине преди стражите да се досетят? — попитах го аз.
— Рано или късно ще се появят. Най-малкото, защото, като не го открият на най-вероятните места, ще започнат да претърсват цялата крепост.
Той се наведе над мен и потупа с ръка задната стена на алкова.
— Гледай сега — каза ми. — Тук има тайна стая. Няколко пъти съм я използвал, докато работех с благородни метали и не исках да ги откраднат. Мисля, че е достатъчно голяма, за да се побереш вътре.
Той повдигна дюшека, премести няколко дъски и се оказа, че наистина спокойно мога да вляза под леглото.
— Ако чуем някой да се приближава, трябва да се скриеш тук. Ще ти отнеме само миг. А сега е крайно време да сменим превръзката на ръката ти.