Роза живееше в една от най-малките къщи, които някога бях виждала. Влизаше се през една порта и после се вървеше нагоре по стълба, не по-широка от горска пътека. И там, точно над портата, живееше семейството й.
— Трябва да си тиха — прошепна ми тя, докато се качвахме по стълбата. — Най-добре да не ги будим.
Домът й се състоеше само от една стая — тясна и дълга. Единият й край беше изцяло зает от два алкова, а зад завесата се чуваше хъркане. Въздухът беше застоял и миришеше на бира и неизхвърлени нощни гърнета. Радвах се, че не живея тук, но все пак не беше ли по-добре от купчина слама под някаква каруца? Роза приклекна до един сандък, долепен към стената в близост до единия алков. Когато вдигна капака, сандъкът проскърца, не много силно, но явно достатъчно.
— Роза? Ти ли си?
Някой се размърда зад едната завеса, а от другата продължи да долита гръмко хъркане.
— Да, мамо — прошепна Роза. — Спи си.
— Къде беше?
Майката на Роза се показа зад едната завеса. Беше сънена, с къдрава, разрошена, посивяла коса. Не звучеше ядосано или притеснено, само уморено. Според мен, приличаше повече на баба, отколкото на майка. Във всеки случай, бе много по-възрастна от моята. Голите й крака, които се показваха под нощницата, бяха кльощави и набръчкани като на кокошка.
— Навън — сопна й се Роза.
Ех, ако аз отговорех така на мама… Но майката на Роза само въздъхна и сведе поглед, сякаш се срамуваше от нещо.
— Това е неговата къща, момичето ми — каза тя. — Той е господарят тук сега.
— Да, и той все това повтаря — отвърна й Роза силно, троснато и горчиво.
— Тихо, момиче… — изшътка майка й.
Но беше късно. Силното хъркане спря и леглото изскърца.
— Какво, по дяволите, сте се разкудкудякали? — изръмжа някакъв глас от другия алков и някой дръпна завесата толкова рязко, че пръстенът, който я държеше, се отпра и тя се свлече на земята. Оттам ни гледаше ядосано млад мъж с кръвясали очи.
— Кой, по дяволите, е това? — попита той и ме посочи.
— Един от моите приятели — отвърна му Роза сопнато. Веднага си тръгваме. Продължавай да спиш.
— Кой може да спи на такъв шум, дяволите да ви вземат? И защо си пъхаш мръсните ръце в сандъка? Какво мислиш да вземеш?
— Нищо, което да не е мое!
— Твое… Ти не притежаваш нито една троха и дрипа, която да не съм купил аз. Махни си ръцете от сандъка и изчезвай преди да съм ти дал един хубав урок кое е твое и кое е мое, малка крадла такава!
— Ако някой тук е крадец… — закрещя Роза разпалено, но майка й се намеси.
— Не викай така на брат си, Роза — рече тя, после се обърна към младия мъж. — Аун, тя не искаше да бъде толкова груба…
Аун не отговори. Само изскочи от алкова, избута майката на Роза настрана и затръшна капака на сандъка, та за малко да премаже пръстите на Роза. После стъпи с единия си бос крак върху капака, наведе се леко напред и се втренчи от съвсем близко разстояние в лицето и.
— Къде прекара нощта, момиче?
— Никъде.
— Нали знаеш какво се случва на момичета, които обикалят улиците посред нощ? Свършват като Каси общата. Дванайсет шилинга за сеанс. Така ли смяташ да ми плащаш за подслона и храната?
Роза стоеше съвсем неподвижно. Изобщо не отстъпи назад, но и нищо не каза. Челюстта й беше толкова напрегната, че трепереше.
— Щом няма да плащаш, ще трябва да се научиш да слушаш.
Аун бавно сложи ръката си на врата й — точно там, където той си беше синьо-черен и отпреди. Помислих си, че малко прилича на драконите. Движеше се като тях — бавно, почти лениво… И въпреки това бе опасен и всяваше страх. Беше гол, като се изключи лененият панталон. Гърдите му бяха широки и мускулести. Имаше къдрава кафява коса, дълга до раменете, която блестеше като плод на кестен на слънцето. Ако не бяха кръвясалите очи, той беше точно онзи тип мъж, пред когото Сила би хихикала и пърхала със сините си като метличина очи. Аз самата не бих го докоснала дори и с маша. Макар че, май ми трябваше точно маша — една голяма, тежка маша, с която здравата да го цапардосам. Как можеше да се държи така с Роза? Все пак беше неин брат?
— Доколкото си спомням, вчера вечерта ти наредих нещо. Помниш ли?