Роза продължаваше да мълчи. Виждах как той затяга хватката си около бедния й насинен врат.
— Помниш ли, мърло?
Не последва отговор. Кокалчетата му съвсем побеляха, толкова силно я стискаше. Накрая Роза лекичко кимна.
— Какво ти казах да направиш? А?
Роза погледна майка си, сякаш й казваше: „Направи нещо. Спри го.“ Но майка й просто седеше на ръба на леглото, малка, стара и премръзнала, и гледаше втренчено в пода.
— Какво ти казах? — процеди той през зъби.
После я разтърси толкова силно, че ако тя беше плъх, със сигурност щеше да й счупи врата.
— Каза, че трябва да лъсна ботушите ти — промълви Роза с тънък гласец.
— А ти направи ли го?
Мълчание. След което Роза малко се поизпъчи.
— Сам си ги лъсни.
Не беше по-силно от шепот, но Аун застина от почуда, като не вярваше на ушите си.
— Какво каза?
— Казах, че можеш сам да си лъснеш ботушите!
Роза стоеше изпъната като струна и му крещеше право в лицето, а брат й приличаше на ударен с мокър парцал. За миг постояха така. След това той толкова силно я зашлеви, че я запрати в стената в другия край на тясната стая.
— Ах, ти, нагла мърло! — брат й я вдигна и я зашлеви и по другата страна.
— Аун… — намеси се майката, но това беше само едно глухо, укорително проскимтяване. — Тя все пак ти е сестра!
— Не ми е сестра! — изкрещя Аун и дръпна Роза за едната светла плитка. — Тя е копеле, което си заченала от друг, не от баща ми, и на мига ще я изритам от къщи!
Той я завлачи през стаята и я избута през вратата в студения коридор.
— Изчезвай, копеле! — изрева Аун. — И вземи и приятелчето си, което и да е то!
Вероятно постъпих глупаво, но не можах да се въздържа.
Когато се обърна към мен, го погледнах в очите.
— Колко си жалък.
— Какво, по дяволите…
— Наистина ли си толкова зъл? Наистина ли си такъв страхливец?
Той пусна плитката на Роза и, изглежда, съвсем загуби дар слово, но аз не бях свършила.
— Правиш се на голям мъж, а? Толкова си едър и силен, че си позволяваш да удряш малки момиченца. Господарят в къщата! Да, какъв господар само! Да ти кажа ли от какво най-много те е страх? Да го направя ли? Ужасно те е страх, че в действителност ти се подиграваме. И знаеш ли какво? Наистина го правим. Във всеки случай ти си го заслужаваш!
Той приличаше на вол, който са ударили с нещо по главата. Не го изпусках от поглед, макар че беше свел глава. Задъхваше се и пъхтеше и малко му оставаше да се разплаче. Без да каже и дума, той избута Роза, заклатушка се надолу по стълбата и излезе.
Роза и майка й ме гледаха втренчено, сякаш изведнъж ми бяха пораснали три глави.
— Как го направи? — прошепна Роза. — Защо не те удари?
— Явно все пак има някакъв срам — казах аз сухо. — Но не е сигурно колко дълго ще го държи. Вземи каквото ни трябва от сандъка и да тръгваме. Нямам много време.
Роза ме придружи, за да ми покаже пътя до къщата на Вдовицата и да си получи полата обратно. А може би и защото не искаше да си е вкъщи, когато Аун се върнеше. Беше изровила някакъв шал, който увих около главата си. И така ние вървяхме, хванали от двете страни една от кошниците на майка й. Бяхме просто две момичета, които носеха пране. След малко забелязах, че Роза подсмърча.
— Какво има? Боли ли те? — попитах я аз, защото знаех, че Аун я беше ударил.
— Не.
— Добре, но тогава какво…
— Нищо — тя подсмръкна.
Аз пуснах кошницата на земята и Роза беше принудена да спре.
— Роза…
— О, я стига — сопна ми се тя с гневен и едновременно разплакан глас. — Много добре знам какво си мислиш за нас. За мен. За мама. Но не ми пука. Разбираш ли? Все ми е тая!
— Роза…
— Какво като съм незаконно дете? Да не би аз да съм виновна? А пък и незаконните деца имат право на живот…
— Никога не съм казвала….
— Не, и не е нужно да казваш каквото и да било. Нито един път не ме погледна, след… след това, което Аун наговори за мен.
А, това ли било… Аз не бях я поглеждала нито преди, нито след като Аун реши да се прави на господаря вкъщи. Но тя го забеляза едва сега.
— Роза… и мама не е омъжена.
— Тогава не разбирам защо ми се правиш на важна!