— Не ти се правя на важна…
— Тогава защо не ме поглеждаш?
Аз притворих очи. Харесвах Роза. Тя беше борбена и честна. Никога не би те подвела като Сила, и не би обърнала гръб на приятел като Сася, дъщерята на кръчмаря. Беше достатъчно смела, за да застане пред противния си по-голям брат и да му каже, че може сам да си лъсне ботушите. В дъното на душата си се бях поразмечтала. Че всичко ще се нареди, че ще спасим мама и ще разобличим Дракан, че с Роза ще си останем приятелки за цял живот… Но сега Роза сякаш разби тези мечти на пух и прах. Защото беше права. Какви приятелки щяхме да сме, след като не можехме да се погледнем в очите.
Аз бързо се огледах наоколо и я дръпнах заедно с кошницата в един тесен, пуст проход между две къщи.
След това вдигнах бавно очи и я погледнах.
— Майка ми има три деца и никога не е била омъжена. Рядко се случва Жриците на срама да встъпват в брак.
Роза се втренчи в мен. И двете й страни бяха червени и подути от плесниците на Аун, а зелените й очи бяха пълни със сълзи, но най-вече — с почуда.
— Жрици на срама… — ясно беше какви мисли й се въртяха в главата. — Ти си дъщерята на Жрицата!
— Да. Дина Тонере.
Аз зачаках. След малко погледът на Роза щеше да започне да бяга и тя щеше да го отмести. Сигурно щеше да нарече майка ми вещица, а мен — дяволско изчадие, както правеха останалите.
Но Роза не извърна очи.
Все още продължаваше да ме гледа.
Тогава картините затанцуваха между нас, както стана онази нощ в килията с Нико. Аун, който я удря. Аун, който удря майката. Другите деца от улицата, които тичат след нея и крещят: „Копеле! Копеле!“. Да, тя се срамуваше. Срамуваше се ужасно много, силно и дълбоко. Но нямаше основание да го прави!
Не знам точно защо постъпих така. Беше тъкмо обратното на това да засрамиш някого и все пак беше почти същото. Показах й нея самата. Показах й смелата, борбена, честна Роза, която аз бях видяла. Показах й, че всъщност изобщо не ме интересува дали мама е омъжена или не. Показах й, че не е нейна вината, задето Аун я бие. Нито когато удря нея, нито когато удря майка й. Тя беше опърничава. Съпротивляваше се. Но накрая успях да я освободя от срама.
Бавно се върнахме в прохода — при калдъръма, стените и кошницата с прането. Погледнах Роза, но този път с други очи, по-обикновени. Сълзите продължаваха да се стичат безшумно по бузите й. Тя мълчеше. Но хвана ръката ми.
Трябваше да й обясня още много неща и аз го направих колкото се може по-бързо. Разказах й почти всичко. Единственото, което премълчах, бе къде се криеха Нико и учителят Маунус. Не посмях да й кажа — сигурна бях, че Роза никога нямаше да ги издаде доброволно, но всичко можеше да се случи.
Когато свърших, Роза не започна да ни губи времето с приказки от рода на „Ах, колко тъжно“ или „О, колко ужасно“. Тя само вдигна отново кошницата и промълви: „Тогава по-добре да побързаме“. Нямаше нужда да казва нищо повече. Знаех, че вече не съм сама.
Личеше си, че Роза е отраснала в Дунарк. С нея стигнахме до църквата „Света Адела“ и къщата на Вдовицата два пъти по-бързо. Огледах се внимателно, но никой не ни беше обърнал особено внимание.
— Ела — казах й аз и отворих вратичката към градината, пълна с билки. — Сигурно ще ни приготви закуска.
— И на мен ли? — попита Роза с недоверие. — Та тя изобщо не ме познава…
— И на теб — отвърнах и аз. — Тя си е такава.
Аз потропах на синята кухненска врата и почти веднага отвътре се чу гласът на Вдовицата: „Влез“. И отново стоях в стаята с множеството етажерки, която служеше отчасти като кухня, отчасти като билкарница, а малко напомняше и на лабораторията на учителя Маунус.
— Дина! — извика Вдовицата с уморено и същевременно напрегнато изражение.
— Добър ден, госпожо Петри — поздравих я аз. — Това е приятелката ми Роза…
И изведнъж млъкнах, защото в кухнята се беше появил нов мирис. Преди тя ухаеше толкова уютно на мента, чесън и други растения, които и мама използваше. А сега се усещаше сладникавият аромат на дима от лула.
Обърнах се. Зад мен, на пейката до вратата, седеше главният стражар на крепостта и изпускаше сиви колелца дим с глинената си лула.
— А, ето те и теб най-накрая, малка измамнице — каза ми той. — Очаквахме те.
19.
Главният стражар
Не можех да избягам през входа — стражарят седеше точно до него и никога нямаше да ме пусне да мина. Не знаех дали има задна врата. Не познавах къщата на Вдовицата, бях влизала само в тази стая… Аз я погледнах отчаяно. Помогни ми, помислих си аз, покажи ми пътя, извикай, направи нещо… Но тя само стоеше там като вцепенена, със скръстени ръце и неясно изражение на лицето. Тя ли ни беше предала?