— Дина? — промълви Вдовицата с нотка на нетърпение в гласа. — Можем ли да му вярваме?
— Така мисля — отговорих й аз и отместих очи от главния стражар. Той съвсем леко потръпна, като куче, което си е намокрило кожухчето с вода.
— Добре.
Вдовицата постави четири халби на синята кухненска маса и отвори едно шише вино от бъз.
— Така, нека сега да измислим план.
— Не — казах аз и се опитах да звуча като възрастта или почти възрастна, която вече е взела решение, а не като малко момиченце, което всеки момент ще ревне, защото не става на неговото. — Не съм съгласна!
Вдовицата ме погледна за миг, не твърде дълго, за да я заболи, а съвсем набързо, само колкото да види изражението на лицето ми.
— Това е най-сигурният начин — каза ми тя. — Ще изложиш всички ни на опасност, ако настояваш да участваш. Или си мислиш, че вече не те търсят?
Знаех, че още са по петите ми. Но да седя в къщата на Вдовицата, без да знам какво става, без да имам ни най-малко предположение дали са успели или пък са ги заловили всичките, да се чудя дали не лежат мъртви на калдъръма в двора на Оръжейната… Това беше като да ми нахлузят отново чувал на главата. А аз никога повече не исках да съм с вързани очи. Никога вече.
— И без това е достатъчно рисковано — измърмори ядосано главният стражар.
Сякаш искаше да ми втълпи, че децата трябва да правят каквото им се каже, без да спорят.
— А и ние ще се върнем — опита се да ме убеди Вдовицата. — Не се страхувай, че ще те забравим или изоставим.
Върха! Сега очевидно бях прозвучала като едно уморено циврещо момиченце, което се страхува да остане само вкъщи.
— Не е това…
Защо в тази кухня беше толкова студено? Мушнах ръцете си в ръкавите на плетения пуловер, който Роза ми бе дала назаем, но пръстите ми все още бяха вкочанени от студ.
— Ще остана с теб — каза Роза. — Така няма да седиш сама и да чакаш…
— Благодаря — казах аз искрено. — Но има и още нещо… да не знаем какво става. Да не сме там.
— По-добре благодарете на бог, че няма да ви се наложи да сте там — започна главният стражар, но Вдовицата му направи знак с ръка да спре.
— Дина, ще успеем, но може би няма да е така, ако се включиш. Разбираш ли?
Аз кимнах. Сълзите пареха в очите ми и не посмях да отвърна от страх, че ще прозвуча като ревла и малко дете.
— По-добре ли ще ти стане, ако ти разкажем какво точно ще направим? Ако знаеш възможно най-много?
Аз вперих очи в нея. Може би все пак разбираше как се чувствам? А и дълбоко в себе си много добре знаех, че те бяха прави. Ако ме разпознаеха, ако само един страж ме погледнеше в очите… Предадох се и отново кимнах.
— Добре, тогава ще остана тук — гласът ми звучеше почти нормално. — Но ще ми разкажете. Разкажете ми всичко.
Главният стражар изсумтя и се изправи.
— Прекрасно. Непременно ще ти разкажем. Мен обаче ще ме извините. Трябва да свърша едно-две неща преди да нападнем крепостта, да спасим двама строго охранявани пленника и да се измъкнем безнаказано от хората на Дракан, които наброяват триста души.
Вдовицата сложи ръка върху неговата.
— Няма да се справим без теб — каза му тя тихо. — Радвам се, че познавам един мъж, който има смелостта да постъпва по съвест.
Той се изчерви. Беше грамаден, сбръчкан мъж, петдесет-шейсетгодишен, и можех да се обзаложа, че от години никой не го беше карал да се изчервява. Но Вдовицата успя. Той промърмори нещо, след което внимателно и неуверено постави широката си ръка върху нейната и я стисна лекичко.
— Благодаря — каза той. — А и… да, трябва да вървя.
Когато той излезе, Вдовицата ми разказа търпеливо и детайлно какво щеше да се случи. Затова знаех всичко. Знаех, че един страж от крепостта в униформа и с пропуск, издаден му от главния стражар, скоро щеше да смени пазача при Оръжейната в по-ранен от предвидения час. Че главният стражар щеше да измисли причина да провери стените около двата резервоара, които захранваха по-голямата част от града с вода. Че Вдовицата точно днес щеше да реши да посети стария си чичо Маунус. И че пазачите в западната кула щяха да се почувстват много уморени, след като разиграят на зарове бутилка крушова ракия с готвача на гарнизона, който по една случайност е стар приятел на главния стражар. Знаех, че друг страж щеше да мине през двора на Оръжейната и да се наведе, за да разгледа една верига, закрепена за ешафода, недалеч от леговището на драконите. Силно се надявах никой да не го види как излива върху нея течност от едно малко зелено шишенце. Знаех още, че в шишето щеше да има нещо, което алхимиците като учителя Маунус наричаха aqua regia или царска вода — смесица от солна киселина и азотна киселина, която разяжда всички метали. Също толкова силно се надявах, че в шестоъгълната Оръжейна нямаше да се появят нежелани гости, когато един от хората на главния стражар щеше да пълзи между мертеците10, за да постави още едно от изобретенията на учителя Маунус.