— Не. Беше на доведения ми баща, а когато той почина, Аут я наследи, заедно с мебелите и работилницата. Доведеният ми баща беше обущар. Аун обаче не искаше да поправя обувки, затова продаде обущарницата и каза, че ще стане търговец. Постоянно говори за изгодните сделки, които ще сключи, но аз си мисля, че се пазари основно с кръчмаря за това колко ще му струва следващата халба бира — тя изсумтя. — Много е несправедливо, че все повтаря, че всичко е негово, защото никога нямаше да имаме покрив над главите, ако не беше баща ми.
— Ти познаваш баща си? — не можех да го предположа след това, което Аун каза.
— Да — кимна Роза. — Виждала съм го четири пъти. Моят баща беше фин човек — не кирлив обущар или пияница, който си мисли, че е търговецът на века, защото е купил два чувала брашно за един медник. А и Аун не бе толкова злобен, докато татко ни помагаше от време на време с пари. Но това се промени след смъртта му, защото съпругата на баща ми, разбира се, не искаше нищо да ни дава, макар че имаше предостатъчно. Прави се на много изискана и важна и дори не иска мама повече да пере там. А това беше едно от хубавите места — голяма каменна къща на улица Калайджийска. Готвачката винаги ми даваше по нещо вкусно, като носех чистите…
Тя ме погледна. Аз стоях и разчупвах на парчета една филия от вкусния хляб, докато в главата ми се въртяха най-различни мисли. Дали Вдовицата беше стигнала до учителя Маунус и Нико, без да я спрат? И не беше ли странно Роза да седи долу в кухнята, докато баща й се разхожда горе из хубавите стаи и цели четири пъти благоволява да откъсне от времето си, за да види дъщеря си? Но аз, разбира се, и с толкова не можех да се похваля. Не помнех някога да съм срещала мъжа, който беше мой баща.
— Ами твоят баща? — попита ме Роза, сякаш прочете мислите ми.
— Не знам кой е. Мама не иска да ми каже. Казва, че си имаме майка и това е достатъчно. Такава е традицията по местата, откъдето произхожда родът Тонере.
— И къде е това?
— Имаме роднини в Кампана, но всъщност идваме от още по-далеч, от място, наречено Колмонте.
— Никога не съм го чувала.
— Ами то се намира много далеч. Мама казва, че е от другата страна на Пръстеновото море.
— Разбирам — започна Роза, но аз така и не разбрах какво искаше да каже, защото в този миг някой затропа по вратата. Не беше възпитано почукване, а гневно, плашещо хлопане.
Ние седяхме напълно вцепенени, като две малки зайчета в тревата. Очите на Роза се уголемиха от ужас. Навярно и моите изглеждаха така. Във всеки случай сърцето ми туптеше толкова силно, че ушите ми бучаха.
— Отворете! — изрева непознат мъжки глас, последван от ново хлопане по вратата. — Отворете, в името на Дракона!
Аз скочих и изтичах в коридора зад кухнята, а Роза след миг ме последва. Опитах се да дръпна резето, но то заяждаше и не искаше да се отвори.
Тогава се чу пращене като от цепене на дърво и кухнята отново се изпълни с дневна светлина. Един мъж с броня и пуловер с дракон влезе в стаята през прозореца, а зад него зърнах аленочервеното лице на Аун.
— Ето я — изкрещя той. — Ниската, тъмната. Тя е дъщерята на вещицата!
20.
Жрицата на срама и Безсрамния
Внимавай какво си пожелаваш. Може и да се сбъдне. Изобщо не трябваше да искам да се върна в крепостта. Защото желанието ми беше на път да се сбъдне.
— Казах й — прошепна Роза едновременно ядосано и гузно. — Казах й, че не бива да му разкрива къде сме.
Не можех да я видя. Бяха дошли да уловят дъщерята на вещицата и си бяха донесли чувал. Аз виках и се съпротивлявах, колкото сила имах, но бързо ме усмириха. Един мъж ме сграбчи за ръката, друг ми нахлузи чувала, трети го завърза с въжето около врата ми.
— Гледай да не я удушиш — каза един от тях. — Дракан я иска жива, засега.
Чувалът ме боцкаше и миришеше силно на овца — явно го бяха използвали за вълна. Имах късмет, че не беше брашнян чувал. И без това ми беше трудно да дишам. През цялото време си мислех, че ще падна, защото не виждах къде стъпвам. Всеки път щом се препънех, пазачът ми помагаше да се изправя, но ме държеше за ухапаната от дракона ръка, и всеки път като я дръпнеше, ми призляваше, та ми беше още по-трудно да стоя права.
— Казах й.
— На кого? — промълвих аз и се опитах да запазя усещането си за горе и долу. — Майка ти? Казала си на майка си, че ще идваме при Вдовицата на аптекаря? Изведнъж си спомних как тя и майка й бяха допрели глави, докато търсеха в сандъка шала, който увих около главата си. Идеше ми да я чумосам, но не го направих.