— Не — извика Мели и се вкопчи в ръкава на мама. — Ти обеща да ми разкажеш за Зимния дракон.
Тя зарида и аз много добре знаех, че не беше само заради приказката. Мели я беше страх да спи, ако мама не беше наблизо. Особено когато имаше силен вятър и цялата къща скърцаше и пращеше.
— Ш-ш-ш-т, съкровище! — каза мама, гушна Мели и я полюля малко, както правеше някога с мен. — Давин ще ти разкаже. А когато се събудиш утре рано сутринта, вече ще съм си вкъщи.
— Той не може да разказва хубаво като теб.
— Дори е по-добър от мен. Сега трябва да се държиш като голямо момиче. Я виж Дина. Тя да не би да плаче.
Не, аз не плачех. Но след днешния ден се чувствах също толкова малка, колкото беше Мели, и бях уплашена като нея. Искаше ми се силно да прегърна мама и да плача толкова дълго, че тя да си остане вкъщи. Само че не го направих, защото бях почти на единайсет години и защото знаех, че мама трябва да излезе, макар че изобщо не го иска и би дала всичко, за да остане с нас, да сложи Мели в леглото и да й разкаже за Зимния дракон, който не може да спи лете.
— Хайде, Мели — казах аз. — Мисля, че ябълката ти е готова. Искаш ли да й сложим малко мед?
За щастие Мели обожаваше сладко.
— Много мед — каза тя, — И сладко по средата.
Погледнах мама и тя кимна.
— Със сладко по средата — рече тя. — Но не забравяй да си измиеш зъбите.
— Може ли Пес да спи при мен?
— Да.
— В леглото?
— Да, в леглото. Нека обаче Дина първо го изчетка.
Мама се изправи, свали красивия си черен шал от куката над печката и се загърна с него. Давин вече държеше дебелото й зимно палто.
— Студено е — каза той. — Пренощувай там, ако времето е лошо. Ние ще се справим.
— Благодаря — каза тя. — Сигурна съм, че ще се справите. Но предпочитам да се прибера.
Мама го прегърна. Видях, че той вече я догонваше на ръст. Имаше същата рижава коса, същата изящна осанка с дълги ръце и стройни крака. Двамата бяха почти нереално слаби. Мели и аз бяхме по-набити и тромави. Мама наричаше това здравина. Казваше, че сме силни и земни. Но аз предпочитах да приличам на горска фея, като нея. И кой беше решил, че косата ми трябва да е черна и стърчаща, без никакъв блясък — като конска опашка. След като непременно е трябвало да наследя проклетата й дарба, не можеше ли с нея да взема поне малко от красотата й.
— Лека нощ, съкровище — каза мама и целуна Мели по бузата.
Мели протегна лепкавата си от меда ръка и обгърна шията на мама. Изобщо не искаше да я пусне, но дори и тя знаеше, че с мрънкане нищо няма да постигне.
— Да се върнеш веднага — каза Мели с уста, пълна с ябълка и мед. — Колкото се може по-бързо.
— Толкова бързо, колкото Блис може да галопира — обеща мама и се усмихна. — Лека нощ, Дина. Тя ме прегърна и аз усетих, че леко трепери. Погледнах папируса, който държеше в ръка.
— Нещо лошо ли е? — попитах аз колкото се може по-тихо, за да не чуе Мели.
— Така изглежда. Но нека първо да видим как стоят нещата.
— Може би трябва да дойда с теб. Искам да кажа — сега, след като съм твоя ученичка…
Тя поклати глава.
— Не! Достатъчно ти се струпа за един ден. Пък и е по-добре да започнеш с нещо по-безобидно.
Тя ме целуна по косата.
— Грижете се добре един за друг.
Пес въртеше опашка и умолително виеше, за да му позволи да я последва. Но мама хвана главата му, погледна в жълтите му очи и нареди:
— Остани тук. И се грижи за децата.
Голямото ни куче изскимтя, опашката му спря да се върти и се отпусна надолу. Но когато конникът от Дунарк отвори вратата на мама и я последва навън в дъжда и нощния мрак, Пес остана неподвижен.
Ние измихме меда от пръстите и лицето на Мели, помогнахме й да изчисти зъбите си от малиновите семки и я накарахме да изплакне устата си с ментова вода. Докато Давин разказваше историята за Зимния дракон, аз сресах Пес. След като Мели заспа с Пес в краката, двамата с Давин седнахме и дълго си говорихме, като накрая аз все пак му разказах за Сила.
— Сила е глупава гъска — каза той твърдо. — Хубаво си направила, ако си я засрамила малко. Дори собствените й братя смятат, че е станала прекалено зла.
През повечето време се радвах, че Давин е моят по-голям брат. Особено когато не ме дразнеше и не ме командваше. А тази вечер, когато мама я нямаше и навън продължаваше да духа и вали, това че той беше с мен, че беше на петнайсет — вече почти пораснал, ми създаваше приятно усещане за сигурност. Легнахме си едва когато от огъня беше останала само тлееща пепеляво-червена жар.