В този момент обаче никой не гледаше дракона.
Хората или бяха свели глави и се взираха в земята, или бяха втренчили поглед в майка ми.
Бяха й оковали ръцете и завързали очите, но не знаеха, че една Жрица може да използва само гласа си, ако е достатъчно силна. Тя стоеше там, на ешафода, слаба и крехка, между двама грамадни пазачи, съвсем сама сред стотици хора, които бяха дошли да я видят как умира. Не беше с дрехи от блестяща коприна или златист брокат, като майката на Дракан и другите изискани дами на балкона на замъка. Носеше същата кафява пола, с която беше облечена, когато я отведоха от къщи преди пет дни, а червеникавокафявата й коса бе изгубила блясъка си и падаше оплетена по гърба й. Но никоя от префинените дами, никой от облечените в брони хора на Дракан, нито дори самият Дракан… нито един от тях не можеше да стори това, което правеше тя в момента.
Не виждаше хората, но ги караше да погледнат в душите си. Затова цареше тишина. Затова стотици бяха свели глави и мълчаха.
В този миг всичко бе възможно. И Дракан разбираше, че го грози опасност. Той се беше настанил на един златен трон на балкона на замъка, издигнат високо над тълпата. Явно си мислеше, че така има по-царствен вид. Изведнъж скочи на крака и разцепи тишината с вика си.
— Да, много е добра, вещицата. Но не е Жрица на срама.
Аз стоях със зяпнала уста. Как можеше да говори така, когато всички на площада бяха свидетели на мощта й като Жрица? Но докато останалите мълчаха и се виждаха през нейните очи, Дракан ловко скочи на парапета, хвана се за перилата, прехвърли се от другата страна и се озова на площада. До ешафода бяха оковали платформа. По нея щеше да се изкачи драконът, когато отпуснеха веригата му достатъчно, че да стигне дотам. Но Дракан го изпревари. Той изтича по платформата с големи крачки и след миг се изправи пред майка ми. Бе толкова бърз, сякаш се придвижваше с помощта на магия.
— Това, което чувствате, добри ми граждани, не е срам. Това е вещерско изкуство. От какво да се срамувате? Това не е никаква Жрица на срама, а вещица, която помага на Чудовището-убиец Никодемус. А вие просто сте дошли, за да бъдете свидетели на заслуженото й наказание. Ако беше истинска Жрица на срама, щях ли да мога да направя това? — той свали превръзката от очите на мама, хвана я силно за брадичката и впи поглед право в очите й.
През целия двор на Оръжейната се понесе шепот. Дори аз, която го бях виждала да прави това и преди, се усъмних за миг. Дали наистина бе извършил нещата, в които го подозирах? Не проумявах как някой може да убие трима души и след това да погледне майка ми, без да му трепне окото.
Тя дълго остана безмълвна, навярно беше стъписана. След това каза спокойно, но достатъчно високо, за да могат всички да чуят:
— За първи път срещам напълно лишен от срам човек. Сигурно е доста странно никога през живота си да не си изпитвал това чувство.
Но хората не я разбраха. Те виждаха, че той устоява на погледа й без страх. Не осъзнаваха, че проблемът не бе в уменията й на Жрица на срама, а в Дракан, който не можеше да изпитва срам. А дори и да имаше неколцина, които си даваха сметка за това, те прогониха нелицеприятната истина. Предпочитаха да вярват на Дракан, а не на грозната картина, която съзряха, щом се огледаха в майка ми като в огледало. Виждах как понадигат глави и се отърсват от срама.
И Дракан го забеляза. Той пусна майка ми и се обърна към тълпата.
— Вие загубихте граф — извика той. — Аз загубих баща. Красивата си снаха, нероденото й дете, малкия си племенник Биан… Нима трябва да стоя и безучастно да гледам как убиецът се измъква безнаказано? Тази жена също носи вина за смъртта на близките ми. Не заслужава ли тя самата да умре?
Понесе се шепот.
— Ако е вещица…
— Момчето беше само на четири години…
— Той я погледна в очите. Никой не може да погледне една истинска Жрица на срама в очите…
— …помага на Чудовището…
— Смърт за вещицата!
— Смърт за вещицата!
— Смърт за вещицата!
Не издържах повече.
— Дракан го е извършил — извиках аз и започнах да си проправям през стената от хора път към майка ми. — Дракан ги е убил!
Сякаш никой не ме чуваше. Мама и Дракан обаче ме забелязаха. Мама отвори уста, за да ми каже нещо, но Дракан се наведе към нея, съвсем близо, и й каза нещо, което я накара да замълчи. Спокойното изражение изведнъж се изпари от лицето й. Изглеждаше съвсем отчаяна и аз забравих всичко, забравих да мисля. Единственото, което знаех, бе, че искам при мама.