Никога нямаше да стигна до нея сама, но Дракан даде знак на двама от стражите до ешафода и те ми помогнаха да мина.
— Дракан е бил — казах аз на мама. — Дракан го е извършил…
Надявах се, че мама може да ги накара да чуят. Въобразявах си, че ще каже: „Дракан е убиецът“ и че всички ще повярват. Но тя не го направи. Само ме погледна с отчаяни очи и тихо ми прошепна:
— Мълчи, Дина!
Дракан протегна ръка и ме хвана за врата. Бях забравила колко бързо се движеше.
— Е, госпожо Тонере — каза той, без да повиши глас.
— Може ли да чуем сега истината за господаря Никодемус? Или дъщерята на вещицата ще сподели участта й?
— О, Дина… — промълви мама със сълзи на очи. — Защо просто не избяга?
Дракан направи знак на един от стражите, които стояха около ешафода. „Донесете ми още едни окови.“ Един от тях му подаде верига, той се наведе бързо, сключи я около глезена ми и закачи свободния й край на халката, към която беше прикована мама.
— Е, госпожо? — попита той студено. — Толкова ли е невинен?
Мама беше бледа като мъртвец. Беше се втренчила в него, а той я гледаше в очите, сякаш не беше жрица.
— Ти не си човешко същество — каза му тя накрая. — Животните имат повече съвест от теб.
Думите й не му се понравиха. За миг ми се стори, че му се иска да я удари, и аз сама несъзнателно свих юмруци. След това той кимна рязко, не защото беше съгласен с нея, а защото вече беше взел решение.
— Както иска. Може би ще размисли, като види отблизо едно истинско животно. — Той повиши глас. — Отпуснете веригата на дракона!
Откъм драконовата порта долетя скърцане и трополене.
— Или си мисли, че любимият й убиец ще се появи и ще я спаси в последния момент? Надявам се да се опита, искрено се надявам да опита!
Дракан се обърна и тръгна надолу по платформата, без да бърза, макар че в същия момент драконът се насочи към нас. „Няма основания да се страхува“, помислих си аз ядосано. Ако някой дракон впиеше зъби в него, сигурно веднага щеше да падне мъртъв. Пазачите отстрани на мама хвърлиха по някой друг нервен поглед към чудовището и пъргаво скочиха от ешафода долу на калдъръма. Там изведнъж се бе освободило още място.
Драконът се плъзгаше бързо напред. Слънчевите лъчи танцуваха по сиво-зелената му люспеста кожа, а дебелата му опашка се полюшваше наляво-надясно при всяка стъпка, която той правеше. Драконът спря в началото на платформата, отвори уста и задуши въздуха с език. Колко бяха отпуснали веригата му? Дали щеше да стигне до нас?
Мама протегна окованите си ръце и ме притисна към себе си. Не можеше да ме прегърне, но можеше да допре буза до косата ми.
— Застани зад мен — прошепна ми тя. — Няма да му позволи да изяде дете. Хората ще се разбунтуват.
След всичките викове „дяволско изчадие“ и „малка вещица“ не знаех дали изобщо има нещо, с което гражданите на Дунарк нямаше да се съгласят. Но не затова поклатих глава.
— Не — казах аз толкова тихо, че само тя да ме чуе. — По-добре да стоим съвсем неподвижно. Не мисля, че драконите виждат добре. А и може би… може би след малко нещо ще се случи.
Но ако нещо щеше да става, трябваше да стане бързо. Драконът опипа с крак платформата и направи три бързи крачки по нея — можеше и да не вижда добре, но явно ни беше надушил. Взирах се право в синьо-лилавата му паст и при вида на острите му като шило резци парещата пулсираща болка в ръката ми се усили. Мисля, че от устните ми се отрони някакъв звук, не вик, а по-скоро неволен тих писък. Мама вдигна глава.
— Дракан — каза тя много високо и отчаяно. — Почакай…
В този миг се чу гръм, от който красивите стъкла на двореца зазвънтяха, а от тесните, високо разположени прозорци на Оръжейната заизлизаха дебели стълбове дим. Драконът затвори уста и замига с очи. Беше странна гледка, защото клепачите му се плъзгаха отдолу нагоре. Някой от тълпата започна да крещи на хората, че Оръжейната гори и че трябва да се спасяват, докато не е избухнала.
— Ще се взриви! Бягайте! — виковете плъзнаха навсякъде.
Хората крещяха, блъскаха се и падаха едни върху други. Тези, които можеха, побягнаха. До ешафода внезапно останаха само двама пазачи. Единият се втурна храбро към Оръжейната, вероятно, за да изгаси пожара преди всичкият барут вътре да се е подпалил и да вдигне половината крепост във въздуха. Другият скочи на ешафода, свали един чук от колана си и нанесе два точни удара по халката, която държеше веригите. Тя бе разядена от царската вода на учителя Маунус и се счупи на четири при втория удар. Пазачът се изправи и през зъбралото на шлема му видях лицето на Нико.