— Бягайте! — извика той, хвана майка ми за лакътя и я завъртя на 90 градуса. — През Драконовата порта.
— Ами… драконът!
— Аз ще се заема с него — каза Нико.
Извади едно шише от ризата си, измъкна запушалката и се обърна към чудовището.
— Драко, Драко… — извика той, точно както през онази нощ в леговището. После хвърли чука по главата му. Драконът изсумтя сърдито и отвори паст, но точно това не биваше да прави. Нико бързо и точно запрати шишенцето в устата му. Изведнъж драконът загуби интерес към всичко останало. Започна да съска, да плюе и да се дере по главата с дългите си нокти.
— Тръгвайте! Сега! — извика Нико. — Към Драконовата порта!
Мама и аз се затичахме, а веригите ни дрънчаха като каруцата на железаря. Аз обаче не успях да стигна до платформата, защото нещо силно дръпна глезена ми и паднах по очи в цял ръст.
— Ти оставаш тук — каза Дракан и стъпи върху гърба ми, докато аз лежах, пъхтях и чаках светът да спре да се върти. — Нека да видим колко далеч смята да избяга майка ти. Или може би добрият ти приятел е решил да се прави на герой и ще пробва да те освободи? Е, Нико? Ще си поиграем ли?
Дракан извади меча си. Държеше го с лекота и високомерен вид. Пред очите ми изплува един от спомените на Нико — денят, когато той, четиринайсетгодишен, изхвърли меча си в канала, след което баща му го преби. Дали мечът още лежеше и ръждясваше в жабунясалата от водорасли вода, или пък го бяха извадили? Във всеки случай Нико не го беше докосвал след това, независимо колко бой беше изял от баща си. Но сега той бавно извади меча, който беше част от задължителното снаряжение на стражите.
— Пусни я — каза той. — Остави я да си иде.
— Можеш да дойдеш да си я вземеш — изсмя се Дракан и размаха светкавично меч. Блестящото му острие изсвистя и описа дъга.
Нико бързо направи три крачки по платформата, но не обикновени, а по-скоро като хоризонтални подскоци с десния крак напред. Личеше си, че някога е учил фехтовка. Но Дракан посрещна първия му удар и го парира с такава сила, че мечът за малко да изхвръкне от ръцете му.
— Пробвай отново — каза Дракан с насмешка. Той дори не бе мръднал крака от гърба ми. — Би трябвало да можеш и по-добре.
Аз завъртях глава и погледнах Нико. Беше пребледнял и уплашен. След това не виждах нищо друго, освен крака, защото Нико се затича напред и отново нападна. Остриетата се удариха със силен и напевен звън и този път Дракан трябваше да премести и двата си крака. Но мечът излетя от ръката на Нико и той остана без оръжие.
— Жалко, малки ми Нико — каза Дракан и вдигна меча си, за да нанесе последен удар.
Аз хванах единия му крак с две ръце и се опитах да го спъна, но не това беше причината той да нададе пронизителен вой и да се хване за прасеца. Сякаш го беше ужилила огромна невидима оса. Нико беше бърз. Той отново грабна меча си, замахна с него като с чук и удари Дракан с плоската му страна. Дракан падна назад и остана да лежи безмълвно.
— Какво стана? — попита Нико неразбиращо. — Да не го ухапа?
— Не — отвърнах му аз. За това просто не се бях сетила. Тогава видях Роза, която се бе показала от скривалището си под платформата.
— Нали ти казах, че имам нож — рече ми тя.
И наистина — в дясната си ръка стискаше ръждив нож, чието острие беше обагрено в червено от кръвта на Дракан.
— Коя си ти? — попита Нико и я погледна, сякаш бе гном, трол, елф или нещо подобно.
— Това е приятелката ми Роза — осведомих го аз гордо. След което се втурнахме към Драконовата порта.
Това е почти последното, което си спомням съвсем ясно. Знам, че бягах, вървях и се катерех. Знам, че някой ме прехвърли през портата в леговището на драконите, че заедно с учителя Маунус, главния стражар и трима от хората му минахме покрай драконите — но дори тях не помня. Покатерихме се по няколко мокри срутени стени, където водата от Стария резервоар се процеждаше през една цепнатина и стигаше до драконите. Минахме по върха на зида на резервоара и стигнахме до равния покрив на банята, и докато главният стражар палеше един фитил, ние скочихме в градината на двореца зад Северното крило. Никой не се опита да ни спре. Всички се бяха устремили в противоположната посока, през улица Каруцарска или Графската градина към Главната порта на крепостта — колкото се може по-далеч от Оръжейната. Малцината, които не си бяха плюли на петите, не смееха да ни последват през леговището на драконите. Имаха повече да губят от нас.