Но ако ни бяха настигнали, нямаше да могат да продължат, защото главният стражар незабелязано бе изнесъл всичкия барут от Оръжейната и сега го използва, за да пробие дупка в стената на резервоара. Спомням си взрива и водата, която внезапно се изля през стената, както като махнеш тапата от бутилка. После имаше един дълъг неясен момент и ми се струва, че през част от пътя ме носеха. Приятелят на главния стражар, гарнизонният готвач, ни бе оставил въжена стълба до стената след Западната кула. Нико казва, че самият главен стражар бил извършил геройството да се изкачи по люлеещата се стълба и ме метнал през рамо като „чувал с картофи“, според дружелюбния израз на Нико.
Помня очите на мама, очи, на които не можеш да откажеш.
— Събуди се, Дина. Знам, че се чувстваш ужасно. Но от сега нататък трябва да вървиш сама. Никога няма да успеем да минем по улиците, ако те носят. Чуваш ли ме? Хайде, изправи се. Стани веднага. Единият крак пред другия. Върви!
Аз вървях. Какво друго можех да направя? Прекосихме Дунарк по диагонал и стигнахме до Скиденстад, където Роза знаеше за дупка в стената и за една пътечка, Мидената пътечка, която жителите на Скиденстад използвали, когато искали да се спуснат по скалата на Дунарк, за да търсят миди в плитчините долу. Нико промърмори, че вероятно оттам тайно се пренасят и други неща, освен миди, но беше доволен, че пътечката я имаше.
Посъвзех се малко, докато стояхме долу на пясъчния бряг. Усещах мириса на солена вода и чувах крясъците на чайките, които кръжаха над главите ни. Бяхме десет човека. Двама пазачи, на които главният стражар бе посмял да се довери, гарнизонният готвач, главният стражар, Вдовицата, учителят Маунус, Нико, мама, Роза и аз.
— Какво ще правим сега? — попита мама и погледна надолу към ръцете си, за да не ги притеснява с очите си.
— Ще се скрием в тръстиката край реката. Когато се спусне вечерта, ще дойде лодка.
— С лодкар, на когото можем да вярваме?
— Деверът ми — каза бързо гарнизонният готвач.
— Колко още ще вървим всъщност?
— Още малко — каза готвачът. — Не повече от час.
И ние повървяхме още малко.
Останалите държаха ушите и очите си отворени. Няколко пъти ни беше казано да легнем по корем. И ние лежахме в меката черна кал и гледахме златистозелените стъбла на тръстиката, докато не ни съобщяха, че трябва отново да се изправим. Беше почти приятно да лежим така — във всеки случай беше по-добре, отколкото да ходим. Само дето ме мъчеше ужасна жажда. Щях да пия от солената вода в каналите, ако мама не ме беше спряла и не ми беше казала, че от нея ще ми стане зле.
— Добре ли си? — попита ме Роза, сбърчила притеснено вежди.
— Чудесно — излъгах аз.
Какво друго можех да отговоря? Никой не можеше да ми помогне сега. Мама ме държеше под око, но дори и тя не предложи да направим почивка. Чисто и просто беше опасно.
Най-накрая стигнахме до уговореното скришно място. Тук тръстиката бе висока и гъста, същинска гора, в която можехме да се свием. Главният стражар отряза няколко стръка с меча си и ние си направихме рогозка от тръстика, на която можехме да лежим и седим. Тя боцкаше леко, но поне бе суха, а не мокра като калта. Аз продължавах да треперя от студ, макар че слънцето светеше. Малки черни мушици кръжаха и ни хапеха в топлия следобед.
— Добре — каза мама. — Дай да погледна ръката ти.
Аз предпочитах да лежа неподвижно и да не движа ухапаната си ръка, доколкото беше възможно. Тя туптеше през цялото време. Но когато мама говореше с тази интонация, знаех, че няма мърдане. Мама внимателно измуши раирания вълнен пуловер на Роза през главата ми, но ръката, разбира се, отново беше кървяла и ръкавът бе залепнал заради засъхналата кръв. Аз стиснах зъби толкова силно, че челюстта ме заболя, но въпреки това ми потекоха сълзи, когато мама го издърпа. Тя дълго и мълчаливо разглежда триъгълните рани. Бяха се появили червени линии, а две от раните бяха забрали.
— Може ли да намерим чиста вода? — попита тя.
— Не и преди да дойде лодката — отвърна главният стражар. — Речната вода със сигурност е мръсна, а не можем да рискуваме да запалим огън, за да я преварим.