Мама не попита нищо повече. Тя накъса долната част на полата си на ленти и направи нова, макар и не съвсем стерилна превръзка на ръката ми. Пуловерът ми изглеждаше отвратително, но нямаше какво друго да облека. А треперех като кутре.
— Мислех, че ръката й е по-добре — каза Нико притеснено.
— Беше по-добре — промърморих аз гневно. — Преди всички да започнат да я дърпат.
— Опитай се да поспиш, ако можеш — каза мама, като ме държеше за ръка, както когато бях на седем години и страдах от ужасен коклюш. И аз заспах.
Когато се събудих, вечерницата грееше високо над тръстиката, а небето беше тъмносиньо и нежно като кадифе. Мама не беше до мен, но от едната ми страна седеше Роза, а от другата — Нико.
— Дойде ли лодката? — попитах аз.
— Не, но май вече я виждат — отговори ми Нико. Роза клюмаше с глава и май беше задрямала.
За кратко помълчахме. Аз погледнах Нико, който седеше и се взираше във Вечерницата, сякаш се надяваше тя да му разкаже нещо.
— Нико?
— Аха?
— Тогава… в двора на Оръжейната, когато удари Дракан…
— Да — каза той сухо. — Не съм забравил.
— Ти го удари с плоската страна на меча.
— Да.
— Можеше да използваш острието. Можеше да го убиеш.
Той нищо не каза.
— Нико, след всичко, което той ти причини… Защо не го направи? Защо не го довърши?
Той въздъхна дълбоко и ми хвърли бърз поглед.
— Не знам — промърмори приятелят ми. — Просто не можах.
Ние мълчахме и заедно гледахме Вечерницата. Ръката дяволски ме болеше, но главата ми леко се проясни, след като бях поспала малко. Тогава тръстиката зашумоля и от нея се показаха мама и Вдовицата.
— Лодката е тук — каза Вдовицата. — Ще тръгваме.
Нико ми помогна да се изправя. Все още не ходех много уверено. След малко забелязах, че Роза продължава да седи.
— Хайде — подканих я аз.
Тя поклати глава.
— Не. По-добре да се сбогуваме сега.
— Какво искаш да кажеш? Къде ще отидеш тогава?
— Вкъщи.
— Вкъщи?
— В Скиденстад. При мама.
Направи ми впечатление, че въпреки всичко не спомена Аун.
— Да не си полудяла! — изрепчих й се аз. — Да не мислиш, че можеш да се върнеш, сякаш нищо не се е случило? Ти заби нож в крака на Дракан, Роза!
Тя ме погледна, а в очите й блестяха сълзи. Но не плачеше, не искаше да плаче.
— А ти къде си мислиш, че мога да отида? — тонът й беше груб и враждебен, но знаех, че в душата си не питае лоши чувства към мен.
— Ще дойдеш с нас, разбира се. Нали, мамо?
Мама кимна.
— Роза е добре дошла. Може да напишем писмо на майка ти, за да знае къде си. Но Дина е права. Не можеш да се върнеш в Дунарк.
Устните на Роза трепереха.
— Наистина ли?
— Разбира се!
— Но…
— Какво но?
Тя късаше едно листо тръстика с резки нервни движения.
— Само дето… не знам… не познавам…
Тя млъкна и отново заговори с войнствения тон, който вече добре познавах.
— Лесно ти е на теб да си храбра. Имаш майка си, семейството си и Нико… а аз си нямам никого. И… никога не съм напускала Дунарк преди.
— Имаш мен — казах аз с известно огорчение.
— И мен — добави Нико. — Даже отчасти съм ти длъжник. Ти може да си забравила, но аз не съм.
Роза продължаваше да къса листото тръстика на все по-малки парченца. Искаше ми се да хвана ръцете й, които късаха и дърпаха, и да я накарам да спре, но не посмях. Понякога човек трябваше да внимава с Роза. Тя беше силна, но и чувствителна. Нека само някой посмееше да й съчувства. Тя не би го позволила.
Накрая ръцете й се успокоиха и последните остатъци от тръстиката се понесоха надолу и се приземиха в калта.
— Погледни ме.
Каза го толкова тихо и неочаквано, че в началото си помислих, че не съм чула правилно.
— Какво каза?
Роза се изправи.
— Погледни ме — повтори тя малко по-високо. — Погледни ме, за да съм сигурна, че ще се осмеля.
Има моменти, когато човек се чувства по начин, който не може да бъде описан с думи. Така беше с мен сега. Нищо не казах. Просто погледнах приятелката си в очите и не сведох поглед, докато тя не видя, че знам, че е силно и храбро момиче, което нищо не може да го уплаши.