Сгушихме се в нишата при Моли и Пес не само заради топлината, но и за да не сме сами. Аз лежах в мрака и слушах вятъра, който постепенно утихваше. Дъждът беше спрял и вече не трополеше по покрива и капаците на прозорците. Ако времето се задържеше сухо, мама със сигурност щеше да се прибере още тази нощ — дори преди да съм заспала — помислих си аз.
Но когато се събудихме на сутринта, нея все още я нямаше.
3.
Дракан
На следващата сутрин се опитахме да се държим така, сякаш нищо не се е случило. Давин отиде да отвори капаците на прозорците. Все още беше облачно, но вятърът бе утихнал. Аз налях вода от помпата на двора, запалих огън в огнището и приготвих овесена каша. Мели поиска малко мед в своята.
— Достатъчно мед яде вчера — казах й аз. — Ще вземеш да заприличаш на голяма дебела мецана.
— Не съм дебела — отвърна ми тя. — Даже съм слаба!
Наистина беше така. Тя беше пухкавка, но тази пухкавост създаваше приятно усещане за мекота и очарование, като перата на гълъбица или кожухчето на малко котенце. Имаше права, пълна с блясък червеникавокафява коса, като мама и Давин, с малко повече червени, отколкото кафяви оттенъци. Аз бях единствената в семейството с коса като конска опашка.
— Добре — казах й аз. — Но все пак би било добре, ако медът ни стигне до края на зимата.
— Мама винаги ми дава пълна лъжица!
— Не, не става — започнах аз, но Давин ме прекъсна.
— Дай й колкото мед иска — каза ми той. Беше застанал до прозореца и гледаше към пътя.
— Но, Давин….
— Не бъди толкова строга с нея, Дина.
— Не е това… — погледнах лицето му, върху което беше изписана умора, и ръцете му, които беше скръстил на гърдите си, сякаш му беше студено. — Добре ли си?
— Да, всичко е наред. Но съм гладен. Скоро ли ще е готова кашата?
Знаех, че се тревожи за мама. Но се престорих, че не съм забелязала това. Сипах им овесена каша, а в тази на Мели сложих пълна лъжица мед.
— Дъждът е спрял през нощта — казах аз тихо на Давин.
— Да — отвърна ми той. — И вече не духа.
Спогледахме се през кухненската маса, но не си казахме нищо повече.
— Ето — рекох аз и подадох лъжицата от меда на Давин. — И на нас ще ни дойде добре малко сладко.
Към пладне слънцето се показа иззад облаците, но мама още я нямаше. Бяхме нахранили козите, кокошките, гълъбите и зайците. Бяхме събрали и обрулените през нощта от вятъра ябълки в градината зад къщата. Зелената ми пелерина беше почти суха и мирисът на суроватка се усещаше съвсем леко.
— Къде е мама ? — попита Мели. — Защо се бави толкова?
— Не знам, Мели.
Тя захлипа.
— Страх ме е. Къде е мама?
— Знаеш ли какво — казах аз и я хванах за ръката. — Сега Давин ще те заведе в ковачницата при Рикерт и Елин. Там ще си поиграеш със Сал и Тенна, докато мама се прибере.
Лицето на Мели грейна.
— Дали Елин ще изпече сладкиш?
— Може би — отвърнах й аз. — Тя често го прави, нали?
А и жената на ковача имаше слабост към Мели и нейните големи зелени очи.
— Ти няма ли да дойдеш? — попита Давин.
Аз поклатих глава.
— Най-добре поне един от нас да остане тук. А пък и за вас ще е по-добре, ако мен ме няма.
— Рикерт не се страхува от теб — възрази по-големият ми брат.
— Да, може би не се страхува, но никога не ме гледа в очите. А и… след вчерашната случка ще е най-умно да не се вясвам в града известно време.
— Това не е решение на проблема — отвърна ми той. Изглеждаше хем загрижен, хем ядосан.
— Може и да си прав, но аз оставам тук.
Когато Давин и Мели се скриха зад кокошарника, аз взех кошницата с ябълки и започнах да ги беля на пейката пред бараката за дърва. Около мен закръжаха няколко гладни жълто-черни зли оси, привлечени от слънчевата светлина и плодовия аромат. Трябваше внимателно да се оглеждам, когато се присягах за нова ябълка. Набързо пристигнаха и повечето кокошки, закудкудякаха и настана бой за обелките. Пес полегна на слънце край пейката, въздъхна тежко и положи глава на предните си лапи. Докато беше кутре, все не можехме да го отучим да лови оси и пчели, но след като три-четири пъти го нажилиха, сам се отказа. Изведнъж той вдигна глава и изръмжа. Хвърлих поглед към кокошарника. Нима Давин се беше върнал толкова бързо? Тогава се чу трополене от копита по пътя и сякаш камък ми падна от сърцето. Мама се прибираше.