Пес се изправи и изръмжа, а после започна да лае толкова яростно и оглушително, че подплаши кокошките и те се разлетяха на всички страни.
Отново ме обзе безпокойство. Пес не беше от кучетата, които много-много лаят. И в никакъв случай, не би лаял по мама и Блис. Значи приближаваше някой непознат. Може би случаен пътник, който имаше работа в Биркене или горе в планините Хьой.
По пътя се зададе голям черен кон. Ездачът му също беше висок. Беше облечен в черни кожени дрехи и тъмносиня мантия. Той спря коня и погледна Пес, който продължаваше яростно да лае. После се обърна към мен.
— Това ли е къщата на Жрицата? — попита той.
Черният кон изпръхтя срещу Пес и го предупреди да стои надалеч, като толкова силно тропна с предния си крак в земята, че изпод подковата му се разлетяха искри.
— Да — отвърнах аз, изправих се и поизбърсах ръцете си в престилката. — Но Жрицата не е тук сега.
— Да, знам — рече ми мъжът и леко дръпна юздите.
Черният жребец спря да рие с копито в земята, но аз за всеки случай хванах Пес за каишката.
— Ти си дъщеря й, нали?
— Да. Дина Тонере.
Той скочи от коня и направи няколко крачки към мен. Пес се озъби и така се задърпа, че едва не ме събори.
— Кротко — скарах му се аз — Седни!
Пес изпълни командата с неохота. Цялото му дълго сиво тяло беше напрегнато, а мускулите му трепереха. Защо беше толкова враждебен? Дали защото мама я нямаше? Непознатият спря и се загледа за миг в озъбената муцуна на Пес. После отново се обърна към мен. И макар че стоеше съвсем близо, ме гледаше право в очите.
Аз изтръпнах. Очите му бяха сини, тъмносини като нощното небе. Едно студено, ясно нощно небе. Те се взираха в моите без колебание и страх. Този, който може спокойно да погледне една Жрица на срама в очите, е специален по един необикновен начин и е най-добрият приятел, който можеш да намериш, беше ми казала мама. Означаваше ли това, че непознатият ми беше приятел? Или пък можеше да ми бъде? Изведнъж ми стана интересно и го огледах по-добре. За разлика от повечето мъже, които познавах, той нямаше брада. Дори мустаци нямаше. Лицето му беше съвсем гладко, като на дете. Имаше фин нос, устни и брадичка. Не можех да кажа на колко години е. Макар че кожата му приличаше на детска, в изражението и погледа му имаше нещо, което го правеше да изглежда по-голям например от Давин или Торк, първородния син на мелничаря.
— Нося вест от майка ти, Дина — каза ми той. — Тя се нуждае от помощта ти.
Смразяващото предчувствие, което ме прободе, когато с Давин се спогледахме по време на закуска, внезапно се върна — още по-силно от преди.
— Какво е станало? — попитах аз с немощен, уплашен и самотен глас.
— По-добре сама да ти каже — отвърна ми той. — Ако не те е страх да яздиш голям кон, можем да тръгнем веднага. А теб не те е страх, нали?
— Не — рекох му аз, макар че черният жребец беше по-голям от всички коне, на които се бях качвала. — Но трябва да оставя бележка на брат си.
— Брат ти? Ами той къде е?
— При ковача — казах аз — Ще се позабави там.
И през ум не ми мина да не го последвам, нищо че не го познавах, а Пес го лаеше. Вярвах му. А и как можех да не му вярвам след като стоеше пред мен и ме гледаше в очите, както само семейството ми правеше? А може би мама беше решила, че обучението ми трябваше да започне със случилото се в Дунарк, каквото и да беше то.
Затворих Пес в кухнята. Веднага щом го пуснах, той отново започна да лае, изправи се и опря лапи на вратата. Не можах да го усмиря, колкото и да му шътках. Измих си ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и влязох вътре, за да напиша бележка на Давин. Имам красив почерк. Толкова хубав, че мама понякога ме оставя да надписвам етикетите на бурканите, гърненцата и шишетата, които държим в килера, защото не е без значение дали там пише валериан или беладона. Някои от билките, които мама използва, са опасни, ако човек обърка дозата или ги даде на друг пациент, вместо на онзи, за когото са предназначени.
— Къде отиваме? — извиках аз на мъжа, който ме чакаше на двора, като продължаваше да държи юздите в ръка. — В Дунарк ли?
— Да, в Дунарк.
И така аз написах на Давин, че е дошъл пратеник от Дунарк, че мама все още е там и се нуждае от мен. Че може би ще е по-добре да останат да пренощуват у ковача. И накрая добавих: „С обич, Дина“. Сгънах бележката, адресирах я до Давин и я оставих по средата на кухненската маса, където нямаше как да не я види. Взех изпраната си пелерина, наредих на Пес да си отиде в коша и отново излязох навън.