Черният жребец изглеждаше много голям, но непознатият ме вдигна сякаш бях безтегловна, и ми помогна да седна странично на седлото — също като изисканите дами. Така, разбира се, изглеждах много по-добре, отколкото като замятах пола и възсядах коня напречно… През цялото време имах усещането, че се плъзгам надолу. Мъжът ме бе хванал здраво през кръста с едната си ръка, а с другата направляваше коня с лекота.
— Все още не знам как се казваш — казах аз нервно.
— Дракан — отвърна ми той, без да си направи труда да уточни дали това е малкото му име или фамилията. Конят се затича в лек галоп, а аз трябваше да се задоволя с това да вися от едната му страна. Но макар да се бяхме отдалечили доста от къщи, все още чувах как Пес лае ли лае, сякаш изобщо не възнамеряваше да спре.
4.
Леговището на драконите
Дунарк беше стара крепост, която малко по малко се беше разраснала в град. Намираше се на висока скала, извисяваща се сред равнината — сякаш някой великан беше запратил планина по средата на речната долина. Късното следобедно слънце се отразяваше в реката, в морето, в езерата и в пясъчните плитчини, които се виждаха съвсем ясно оттук. А четвъртитата черна скала на Дунарк се издигаше с острите си зъбери и всяваше страх.
— Била ли си тук преди? — попита Дракан, който през целия път не беше проронил нито дума.
— Веднъж — отвърнах му аз. — С мама. Тогава обаче минахме през онази порта ето там.
Аз посочих Източната порта, до която се стигаше по главния път на Дунарк.
— Ние ще влезем отдругаде — каза ми той. — Така ще стане по-бързо.
Малко преди това се бяхме отклонили от главния път и сега дългокракият дорест жребец следваше един по-тесен, почти пътека. На няколко пъти се наложи да прецапаме през тесни канали и малки езерца, защото нямаше мостове. Надявах се избраният от Дракан път наистина да е по-кратък, тъй като нямах търпение да стъпя с крака върху земята. Не бях свикнала да яздя странично на коня и дупето и гърбът ме боляха от непривичната стойка.
Портата на Дракан беше много по-малка от Източната. Личеше си, че не я използваха често. Край пътеката растяха коприва и бодили, а когато пазачът отвори вратата, пантите й изскърцаха. Стражът припряно поздрави Дракан и заключи след нас.
— Как си? Наред ли е всичко? — попита ме Дракан.
— Да, за момента.
Той кимна и пришпори черния жребец напред през тесния проход между старите ронещи се стени на крепостта. Пространството беше толкова малко, че носовете на ботушите ми се опираха в зида. На места той буквално се надвесваше над пътя и го превръщаше в тунел. Това не ми харесваше. Чувствах се приклещена и не разбирах как черният жребец беше толкова спокоен. Все пак конете обичат волни простори, а не проходи и тунели. В редките мигове, когато изобщо успявах да зърна небето, то изглеждаше недостижимо далечно и макар че лъчите на следобедното слънце обливаха върха на зида, не успяваха да докоснат дъното на прохода. Тук долу царяха само мрак, влага и студ. И все пак пътят се виеше с остри завои и чупки нагоре към върха на скалата Дунарк, където се намираха и крепостта, и градът. Когато за първи път дойдох тук с мама, бях малко стресната от необичайно многото хора и животни, каруци и сергии край Източната порта. Сега беше съвсем различно — по целия път от портата до крепостта не срещнахме друга жива душа, освен пазача. Това обаче ми се нравеше още по-малко.
Накрая стигнахме до още една порта с пазач, който поздрави Дракан и ни пусна в някакъв двор, където въпреки всичко можех да дишам нормално — тук нямаше стени, които да ме притискат от двете ми страни. Дракан извика, появи се един мъж и хвана дорестия жребец за юздите. Бях благодарна, че най-накрая ме свалиха от коня. Почти не си усещах единия крак и ми беше трудно да стоя права, но Дракан ме хвана за ръката.
— Оттук, Дина, — каза ми той и ме поведе към някаква каменна стълба, която слизаше надолу и водеше до тежка, обкована в черно желязо врата. Зад нея се простираше дълъг подземен коридор, после минахме по още едни стълби и още един коридор… Помислих си, че човек лесно би могъл да се изгуби в място като това. Накрая Дракан спря пред една решетка.