Чудомир
Дудунът
Доньо Дудунков му е празничното, тъй да се каже, име, а в делник му думат направо — Дудунът. Дюкянът му е на най-лично място, на две улици, в чаршията. Бакалия, знаеш, пипер, шекер, газ, мас, ама и счупено стъкло да му занесеш, ще ти смени, и корем да те заболи, ще ти капне мента на късче захар, и зъб да те защрака, ще му мушне в дупката бучка нишадър, за да не помисля да заболи никога, и боже дръвце да потърсиш, пак при него ще идеш.
Едно време слугувал в склада на голямата магазия — на Кумбилеви. Пет години пренасял железа, пирони, търкалял пълни варели, мъкнал на гръб сандъци за по триста гроша на година, храната и едни обувки, ама спечелил доверие човекът. И като го спечелил, доближил се до чекмеджето, значи, неусетно и почнал да икономисва по лев, по два и да си увеличава заплатата. Удвоявал я, с една дума, утроявал я и когато го уволнили, не се минали три месеца, и си отворил сам дюкян. Отворил си го, напълнил си го със стока, подредил си го — да му се ненагледаш — и станал човек за почит и уважение. Тридесет години оттогава, ама нали от себе си знае — сам си шета, сам си води сметките, сам услужва на купувачите и не си взема момче, за да му не стане съдружник на чекмеджето.
Инак е отворен човек, политик пада, интересува се, ама е стиснат, стиснат, та и левче за вестник не дава даже.
Вечер затварят дюкяните едновременно със съседа си Коста Кафеджията. По същото време горе-долу и Жеката носи вестниците на Коста, но понеже е късно вече, той си ги взема вкъщи да прочете туй-онуй и сутринта ги донася в кафенето.
— Косьо — рекъл му един ден Дудунът, — дай ми, чичовото, едното вестниче да го попрегледам довечерка, за залиска колкото, па утре ранко ще ти го донеса. Аз — рекъл — недовиждам, ама едрите букви, колкото… Ще го пазя — рекъл — чистичък, ще го пазя и ще ти го върна.
Дал му го Коста тогава, че като тръгнало тъй, та и досега си му е редовен абонат и вестник не си е купил още.
И то поне алъш-вериш да му е направил някога, кафе или чай да си е поръчал — нищо, брате! Нищичко! Ни за стотинка!
Сутрин, като отвори дюкяна, занесе му вестника и мъдри в ръце едно старо почерняло войнишко канче, намерено през войната още. Подаде му го, потопорчи канчето и закаканиже:
— Косьо, чичовото, капни ми малко топла водица от чайничето, да направя малко попарка на котката, че, гледам я, от два-три дни все полежава в метлите и нещо на болнава ми изглежда.
Сипе му Коста гореща вода, забърза Дудунът, влезе в дюкяна, надроби в канчето корав хляб, събере дребно сирене от тенекията, направи си попара и лапа ли, лапа, а котката го поглежда само, преглъща и си облизва мустаците отдалеч.
Коста Кафеджията знае коя котка яде попара и цялата чаршия знае, ама може ли да му се рече нещо!
Дудунът е пълен с пари като куче с бълхи и под лихва ги раздава, а Коста е с двата крака в тефтера му. За шекер, за пипер, за газ, за мас — все при него ходи, все на вересия взима и все не може да му се наплати!
Някога, като му кипне, ще се реши и ще го побутне отдалеч само:
— Не върви, чичо Доньооо, не върви! Този пие кафе и не плаща, онзи си изсърбва чая и се измъкне като макарина през пръсти из вратата, трети топла вода иска… Един вика — дай огън! Друг вика — дай вестник! А кой ще ми гледа фамилията и ще ми плаща борчовете, просто ми е неизвестно.
А Дудунът се поокашля, па рече:
— Икономии, момче! Икономии! Там му е спасението! Там му е цаката! А ти малко широкопръст падаш. Обичаш да пилееш. Гледам те оня ден през прозореца, чай пиеш. Наистина, с хляб си го пиеш, закусваш, дето се казва, ама и само хляб може. С хляб и солчица например. Ами! Може и без чай. Аз едно време, като започнах самостоятелно търговията, дюкянът ми беше малко по-надолу, до голямата джамия, и, кажи-речи, пътят ми беше все край хаджи Мутишовата сладкарница. Млад бях тогава, лакмазин бях и като гледах ония ми ти курабии, сладкиши, сутляши и зачервени баклави, цвъртеше ми на корема. И мине се не мине ден, отбия се и изям една баклава, мине се не мине ден, пак вляза и пак изям някоя.
— Доньоо — думам си, — хлапее! Тая работа не отива на добре! С това харчене — викам си — ти възел не можеш завърза, ами виж — викам — с време да се отървеш и човек да станеш. И го ударих на мисъл, значи. Мислих, мислих, Косьо, па един ден рекох на старата:
— Мамо — рекох, — ще ми направиш — рекох — една тава баклави.
— Е бре, синко, ти да не си полудял! Какви баклави са ти влезли в главата?
— Такива — рекох. — Баклави!
Па взех брашно, купих масло, гребнах на старата и малко захар и й ги тръснах отпреде.
— А бре, майка — вика, — ами че аз освен качамак и меко на сач друго тестяно не съм правила. Отгде да зная как става. Едно време — вика — на какиното ти Тянино дете месих прощъпалник, ама излезе клисав, клисав, че и котките не го ядоха.