— Нищо — казвам, — още по-добре, че не знаеш. Аз тъй искам!
Възпретна се старата, мачка, меси, пали-гаси, направи едни баклави, да си късаш главата. Неумесени, с живо брашно между листата, неопечени и сладост нямат никаква. Че като прежумях, аретлик, че като им седнах на гладен корем… Че нагъвах, че се тъпках, че плюсках, дордето взе да ми се подига. Ядох, ядох, ядох, дорде ми прилоша, отвратих се, преситих се и до ден-днешен не съм помислил вече за баклава. Трийсет години оттогава, изцерих се, значи, и видя ли такова нещо, все ми се подига. Та и твоята работа е същата. Изпий някой ден десетина-двайсет чая, ама малко студени да са и без захар, няма да помислиш повече за него — и ето ти тебе икономийката!
Коста Кафеджията нищо не можал да му възрази. Слушал го, гледал го и се щипал за коляното само.
Такъв икономист човек е Доньо Дудунът. Напоследък обаче му отпусна края. На умирачка ли му замириса, старост ли го промени, ама почна да пилее пари за щяло и нещяло, сякаш не мисли за утрешния ден.
Есенес например, накъм Петковден, се чу, че Кондовчето, живописецът, гдето изрисува на тавана на новенската черква дяда господа като Хайдут Сидера, се разболяло от тежката болест. Дорде се чу, че е болно, и умря, ама не от болест, а от гладория. Пък нали си беше сирак, без нийде никого, няколко приятели тръгнали да събират помощи из чаршията за погребението му. Ходили тук-там, отбили се и при — Дудуна.
— Тъй и тъй — рекли, — бай Доньо, тъй и тъй се случи с тоя сиромах, рекохме да посъберем някоя пара̀, да го подредим, както му е обичаят. Дай — рекли — и ти каквото ти е на сърце.
А той ги погледнал, погледнал изниско над очилата, поизмъкнал нещо и запрелистял тефтера.
Ровил, обръщал, па се поспрял, помислил и рекъл:
— Дайте — рекъл — книжката!
Подали му листа за помощите, наместил очилата той, па взел перото и записал в графата цели десет лева.
— Бре — рекли си приятелите на Кондовчето, — доживяхме да видим керемида масло да пусне!
И зачакали да им брои парите.
А тоя бръкнал в чекмеджето, подал им само едно левче и казал:
— Деветте лева — рекъл, — момчета, имаше да ми ги дължи за жълта боя покойният. Ето ги тука на тефтера писани. В мене лъжа няма. Тези пари са изгубени — рекъл — и без това, но аз му ги харизвам. Турям им кръст — рекъл — и няма да ги диря, няма да търся ни майка, ни лихви. А левът, дето ви го дадох, е от мене, та стават десет, както ги записах в книжката. От мене да мине — рекъл. — От сърце ги давам. Не ми се свидят. Бог да прости — рекъл — момчето. Добро беше, ама не можа да залови занаят като свят. Бог да го прости — рекъл — и вечна му памет.
И се прекръстил три пъти.