Антон Павлович Чехов
Дуел
Глава 1
Беше осем часа сутринта — време, когато офицерите, чиновниците и новопристигналите обикновено се къпеха в морето след горещата задушна нощ и след това отиваха в павилиона да пият кафе или чай. Дошъл да се къпе, Иван Андреич Лаевски, млад човек на около двадесет и осем години, възслаб, блондин, с фуражка на министерството на финансите и по пантофи, завари на брега сред многото познати своя приятел военния доктор Самойленко.
С голяма стригана глава, късоврат, червендалест, с едър нос, рошави черни вежди и посивели бакенбарди, дебел, отпуснат, че и с пресипнал казармен бас отгоре на всичко, Самойленко правеше на всеки новопристигнал неприятно впечатление на грубиян и троснат субект, но само два-три дни след първото впечатление лицето му започваше да ви се струва необикновено добро, симпатично и дори хубаво. Въпреки недодялания си и грубоват тон той беше кротък, безгранично добър, благодушен и услужлив човек. С всички в града беше на „ти“, на всички даваше пари назаем, всички лекуваше, сватосваше, помиряваше, организираше пикници, на които печеше шишчета и вареше много вкусна чорба от кефал; непрекъснато се застъпваше и молеше за някого и винаги на нещо се радваше. Всички бяха единодушни, че той е безгрешен и беше известен само с две слабости: първо, срамуваше се от добрината си и се мъчеше да я прикрива със суров поглед и привидна грубост и, второ, обичаше фелдшерите и войниците да го наричат ваше превъзходителство, макар да беше само статски съветник1.
— Отговори ми, Александър Давидич, на един въпрос — започна Лаевски, когато влезе заедно със Самойленко до рамене във водата. — Да предположим, че си обикнал някоя жена и сте се събрали с нея, да предположим, че сте прекарали заедно повече от две години, след което, както често се случва, си престанал да я обичаш и си започнал да чувстваш, че ти е станала чужда. Как би постъпил в подобен случай?
— Много просто, махай ми се от главата, любезна — и точка.
— Лесно ти е! Ами ако няма къде да иде? Ако е самотна, без близки, без пукнат грош в джоба, ако не умее да работи…
— Какво пък, подхвърли й еднократно пет стотака или й давай по двадесет и пет на месец — и толкова. Много просто.
— Да предположим, че ги имаш тия петстотин или пък двадесет и пет на месец, но жената, за която е думата, е интелигентна и горда. Би ли се решил да предложиш пари на такава жена? И под каква форма?
Самойленко искаше да отговори нещо, но в този момент една голяма вълна ги заля, след което се удари о брега и шумно се оттегли назад по дребните камъчета. Приятелите излязоха на брега и започнаха да се обличат.
— Разбира се, не е лесно да живееш с жена, която не обичаш — каза Самойленко и изтръска пясъка от ботуша си. — Но трябва, Ваня, да се разсъждава по човешки. Ако е с мен, не бих й дал да разбере, че съм я разлюбил, и бих живял с нея до края на живота.
Но изведнъж изпита неудобство от думите си, сепна се и каза:
— А ако ме питаш, най-добре е съвсем без жени. Да вървят по дяволите!
След като се облякоха, влязоха в павилиона. Тук Самойленко беше свой човек и за него се пазеха дори отделни прибори. Всяка сутрин му поднасяха кафе, висока ръбеста чаша с вода и лед и чашка коняк; отначало той изпиваше коняка, сетне горещото кафе и накрая водата с леда. Това трябва да беше много вкусно, защото след цялата тая процедура очите му ставаха маслени, той приглаждаше с две ръце бакенбардите си и казваше с поглед към морето:
— Изумително великолепна гледка!
След дългата нощ, изпълнена с нерадостни и безполезни мисли, които не му даваха да спи и сякаш усилваха задухата и мрака, Лаевски се чувстваше разнебитен и умърлушен. От къпането и кафето не му стана по-добре.
— Да продължим разговора си, Александър Давидич — каза той. — Няма да крия и ще ти кажа откровено като на приятел: зле я караме нещо с Надежда Фьодоровна… съвсем зле! Извинявай, че те посвещавам в тайните си, но имам нужда да си излея душата.
Подразбрал за какво ще става дума, Самойленко сведе очи и забарабани с пръсти по масата.
— Живях с нея две години и я разлюбих… — продължи Лаевски — тоест по-точно, разбрах, че никога не съм я обичал… Тези две години бяха заблуждение.
Лаевски имаше навика по време на разговор да оглежда внимателно розовите си длани, да гризе ноктите си или да мачка с пръсти маншетите си. И този път вършеше същото.
— Много добре знам, че с нищо не можеш да ми помогнеш — каза той, — но на нашего брата несретника и излишния човек какво друго му остава освен разговорите? Трябва да обобщавам всяка своя постъпка, да търся обяснение и оправдание за нелепия си живот в нечии теории или литературни типове, в това например, че ние, дворяните, се израждаме, и прочие… Миналата нощ се утешавах с това, че през цялото време си мислех: ех, колко е прав Толстой, безжалостно прав! И ми беше някак по-леко. Наистина велик писател, брат! Както и да въртим и сучем.