— Ще замина — каза тя. — Нека Иван Андреич остане, а аз ще замина.
— Къде?
— В Русия.
— Но от какво ще живеете там? Та вие нямате нищо.
— Ще се занимавам с преводи или… ще отворя библиотечка…
— Не фантазирайте, мила. За такава библиотечка са необходими пари. Е, сега ще ви оставя, а вие се успокойте и помислете и утре ми елате весела. Това ще бъде очарователно! Е, прощавайте, ангелчето ми! Дайте да ви целуна.
Маря Константиновна целуна Надежда Фьодоровна по челото, прекръсти я и тихо излезе. Вече се мръкваше и Олга запали светлината в кухнята. Все така плачейки, Надежда Фьодоровна се прибра в спалнята и легна на кревата. Започна силно да я тресе. Тя се съблече, както беше легнала, събра на топка полата в краката си и се сви на кълбо под завивката. Беше жадна, но нямаше кой да й донесе вода.
— Ще ги върна! — говореше си тя и в бълнуването си се виждаше седнала край някаква болна, в която накрая позна самата себе си. — Ще ги върна. Би било глупаво да се помисли, че заради пари аз… Ще замина и ще ги изпратя от Петербург. Първо сто… после още сто… и още сто…
Лаевски се върна късно през нощта.
— Първо сто… — каза му Надежда Фьодоровна, — после още сто…
— Да беше глътнала хинин — каза той и помисли: „Утре е сряда, параходът тръгва, а аз оставам. Значи ще трябва да живея тук до събота“.
Надежда Фьодоровна се надигна на колене в леглото.
— Казах ли нещо преди малко? — попита тя усмихната и с присвити очи срещу светлината на свещта.
— Нищо. Трябва сутринта да извикаме доктора. Спи.
Той взе една възглавница и тръгна към вратата. След като реши твърдо да замине и да остави Надежда Фьодоровна, тя започна да буди у него жалост и чувство за вина; в нейно присъствие му беше малко съвестно както в присъствие на болен или стар кон, когато са решили да го убият. Той се спря на прага и я погледна.
— На пикника бях раздразнен и те нагрубих. Извини ме, за Бога.
След като каза това, се прибра в кабинета си, легна и дълго не можа да заспи.
Когато на другия ден Самойленко, облечен по случай празничния ден в пълна парадна форма с еполети и ордени, провери пулса на Надежда Фьодоровна, видя езика й и понечи да излезе от спалнята й, застаналият на прага Лаевски го попита с тревога:
— Е, как? Какво?
Лицето му изразяваше страх, крайно безпокойство и надежда.
— Успокой се, нищо опасно — каза Самойленко. — Обикновена треска.
— Аз не за това — нетърпеливо се намръщи Лаевски. — Намери ли пари?
— Прости ми, драги — зашепна Самойленко и погледна сконфузено към вратата. — Извини ме, за Бога! Никой няма много за даване и досега съм събрал по пет и по десет рубли всичко на всичко сто и десет. Днес ще говоря още с този-онзи. Имай търпение.
— Но крайният срок е събота! — прошепна Лаевски, треперещ от нетърпение. — В името на всички светии, до събота! Ако не замина в събота, нищо повече няма да ми е необходимо, нищо! Не разбирам как един доктор може да няма пари!
— Боже Господи — бързо и с напрежение зашепна Самойленко и нещо дори писна в гърлото му, — всичко вече съм раздал, дължат ми седем хиляди, а и аз съм затънал в дългове. Нима съм виновен?
— Значи ще ми ги намериш до събота, така ли?
— Ще гледам.
— Моля те, миличък! Гледай до петък сутринта да ги намериш.
Самойленко седна и предписа хининов разтвор, Kalii bromati, очистително, tincturae gentianae, aquae foeniculi — всичко това разтворено в розов сироп, за да не горчи, и си отиде.
Глава 11
— Имаш вид, като че ли идваш да ме арестуваш — каза Фон Корен на влизащия при него с парадната си униформа Самойленко.
— Абе вървя и си мисля: я да се отбия да видя как е зоологията — каза Самойленко и седна до голямата маса, скована от самия зоолог от прости дъски. — Здравей, свети отче! — кимна той на дякона, който седеше до прозореца и нещо прелистваше. — Ще поседя минутка и ще търча вкъщи, за да се разпоредя за обяда. Време е вече… Не ви ли попречих?
— Ни най-малко — отвърна зоологът, който нареждаше по масата някакви ситно написани листа. — Занимаваме се с кореспонденцията.
— Мда… Ох, Боже мой, Боже мой… — въздъхна Самойленко; внимателно пое от масата една изпрашена книга, върху която лежеше мъртъв изсъхнал паяк от рода на тарантулите, и каза: — Гледай ти! Представи си, върви по своите си работи някакъв там зеленикав бръмбар и изведнъж на пътя му се изпречва този негодник. Въобразявам си какъв ужас ще е това!