„Петък… петък…“
Думата „петък“, кой знае защо, не излизаше от главата му; не мислеше за нищо освен за петъка и му беше ясно само, но не в главата, а някъде под сърцето, че в събота няма да замине. Пред него стоеше Никодим Александрич, спретнат, със зализани слепоочия, и приканваше:
— Вземайте си, най-покорно ви моля…
Маря Константиновна показваше на гостите бележките на Катя и говореше провлечено:
— Сега е ужасно, ужасно трудно да учи човек! Толкова много изискват в училище…
— Мамо! — стенеше Катя, която не си намираше място от срам и от майчините похвали.
Лаевски също погледна бележките и я похвали. Закон божи, руски език, поведението, петици и четворки заподскачаха пред очите му и всичко това заедно с лепналия се в съзнанието му петък, със зализаните слепоочия на Никодим Александрич и със зачервените бузи на Катя му се видя такава безгранична, непреодолима скука, че едва не ревна от отчаяние и се запита сам: „Наистина ли, наистина ли няма да замина?“
Домъкнаха две маси и седнаха да играят карти. Лаевски също се включи в играта.
„Петък… петък… — мислеше той, като се усмихваше, и извади от джоба си молив. — Петък…“
Искаше да обмисли положението си и се боеше да мисли за това. Страшно му беше да си признае, че докторът го хвана в измама, която той така дълго и старателно криеше от самия себе си. Всеки път, когато се замисляше за бъдещето си, възпираше свободния ход на мислите си. Ще седне във вагона и ще потегли — това решаваше въпроса за собствения му живот и по-нататък той не се разпростираше. Подобно на далечна слаба светлинка в полето понякога в главата му проблясваше мисълта, че нейде на някоя уличка в Петербург в далечното бъдеще ще трябва да прибегне до малка лъжа, за да се раздели с Надежда Фьодоровна и да заплати дълговете си; ще излъже само веднъж, след което ще се обнови напълно. И това е хубаво: с цената на една малка лъжа да откупи голямата правда.
Ала сега, когато докторът му намекна грубо с отказа си за измамата, му стана ясно, че ще трябва да лъже не само в далечното бъдеще, но и днес, и утре, и след месец, и може би дори до края на живота си. Наистина, за да замине, ще трябва да излъже Надежда Фьодоровна, кредиторите и началството си; след това, за да намери пари в Петербург, ще лъже майка си, като й каже, че вече се е разделил с Надежда Фьодоровна; пък и майка му няма да му даде повече от петстотин рубли, значи той вече е измамил и доктора, тъй като няма да е в състояние да му изпрати скоро парите. След това, когато Надежда Фьодоровна пристигне в Петербург, ще трябва да прибегне до цял низ от дребни и големи лъжи, за да се раздели с нея; и отново сълзи, скука, досаден живот, разкаяние и значи — никакъв нов живот. Лъжа и нищо повече. Във въображението на Лаевски израсна цяла планина от лъжи. За да я прескочи наведнъж, без да лъже непрекъснато поотделно, трябваше да се реши на рязка стъпка, например без нито дума да каже, да стане от мястото си, да си нахлупи шапката и мигом да замине без пари, но Лаевски чувстваше, че за него това е невъзможно.
„Петък, петък… — мислеше той. — Петък…“
Гостите пишеха бележки, сгъваха ги на две и ги слагаха в стария цилиндър на Никодим Александрич. Когато се събраха достатъчно листчета, Костя тръгна около масата като пощенски раздавач да ги раздава. Дяконът, Катя и Костя, получили бележки със смешно съдържание и мъчейки се да пишат колкото се може по-смешни неща, бяха във възторг.
„Трябва да си поговорим“ — прочете Надежда Фьодоровна в своето листче. Тя хвърли поглед към Маря Константиновна, която й се усмихна със захаросаната си усмивка, и й кимна.
„За какво да говорим? — помисли си Надежда Фьодоровна. — След като не мога да й разкажа всичко, няма за какво да говорим.“
Преди да тръгнат за насам, тя бе завързала вратовръзката на Лаевски и тази нищо и никаква постъпка бе изпълнила душата й с нежност и тъга. Тревожният му израз, разсеяните погледи, бледността и необяснимата му промяна напоследък, както и това, че тя имаше страшна, отвратителна тайна от него, и това, че ръцете й трепереха, когато завързваше вратовръзката му — всичко това, кой знае защо, й говореше, че на тях двамата им остава малко да живеят заедно. Тя го гледаше като икона, със страх и разкаяние, и мислено си повтаряше: „Прости ми, прости…“ Насреща й на масата седеше Ачмианов и не откъсваше черните си влюбени очи от нея; тя се чувстваше подвластна на желанията си, искаше сама да се засрами и се страхуваше, че дори мъката и скръбта не ще й попречат да отстъпи пред нечистата страст, ако не днес, то утре, и че тя, като непоправим пияница няма да има сили да се спре.