„Срамота, разревах се като някакво момиченце! Кой знае колко смешен и противен изглеждам. Трябва да се измъкна през задния вход… Впрочем това би означавало, че придавам на истериката си сериозно значение. Трябва да се направя, че е било на шега…“
Той се погледна в огледалото, поседя малко и се върна в гостната.
— Ето ме и мене! — каза той усмихнат; беше му мъчително срамно и чувстваше, че и другите ги е срам в негово присъствие. — Случват се такива истории — каза той и седна. — Както си седях, знаете ли, изведнъж почувствах страшно остра болка тук отстрани… непоносима, нервите ми не издържаха и… и се случи такава една глупава история. Такъв е нашият нервен век, какво да правим!
На вечерята той пи вино, разговаря и от време на време, въздъхвайки трескаво, се поглаждаше отстрани, сякаш да даде да се разбере, че още чувства болката. И никой освен Надежда Фьодоровна не му вярваше и той виждаше това.
Някъде след девет часа излязоха да се разходят по булеварда. В страха си да не я заговори Кирилин Надежда Фьодоровна гледаше през цялото време да не се дели от Маря Константиновна и децата. Тя отмаля от страх и мъка и предчувствайки, че ще я втресе, се притесняваше и едва влачеше крака, но не тръгна да се прибира, тъй като беше уверена, че Кирилин или Ачмианов, ако не и двамата заедно, ще се повлекат след нея. Кирилин вървеше отзад заедно с Никодим Александрич и тананикаше полугласно:
— А да си играят с мене не ще позво-оля! Не ще позво-оля!
От булеварда свиха към павилиона, тръгнаха по брега и дълго гледаха как морето фосфоресцира. Фон Корен взе да обяснява на какво се дължи това явление.
Глава 14
— Време ми е обаче да се измитам… Чакат ме — каза Лаевски. — Прощавайте, господа.
— И аз си тръгвам, почакай — каза Надежда Фьодоровна и го хвана под ръка.
Сбогуваха се с оставащите и си тръгнаха. Кирилин също се надигна, каза, че е в същата посока, и тръгна с тях.
„Да става, каквото има да става… — мислеше си Надежда Фьодоровна. — Нека…“
Струваше й се, че всички лоши спомени са изскочили от главата й, следват я в тъмното и дишат задъхано, а тя самата, като попаднала в мастило муха, пълзи с мъка по улицата и цапа с черно хълбока и ръката на Лаевски. Ако Кирилин, мислеше си тя, направи нещо лошо, за това ще бъде виновен не той, а единствено тя самата. А беше време, когато нито един мъж не разговаряше с нея така, както сега Кирилин, но самата тя прекъсна това време като нишка и го погуби безвъзвратно — кой е виновен за това? Замаяна от своите желания, тя беше взела да се усмихва на напълно непознатия й човек вероятно само защото той беше строен и висок, но й омръзна след две срещи и го остави. „Нима заради това — мислеше си тя — той има право да постъпва с мене, както си иска?“
— Тук, мила моя, ще се разделим — спря се Лаевски. — Иля Михайлич ще те придружи.
Той се поклони на Кирилин, пресече булеварда и пое по улицата към къщата на Шешковски, прозорците на която светеха. Миг след това се дочу как портичката хлопна.
— Трябва да се обясня с вас — започна Кирилин. — Не съм хлапе, нито някакъв си Ачкасов или Лачкасов, Зачкасов… Настоявам за сериозно внимание!
Сърцето на Надежда Фьодоровна силно заби. Тя не отвърна нищо.
— В началото си обяснявах рязката промяна в отношението ви към мен с кокетство — продължи Кирилин, — сега обаче виждам, че вие просто не умеете да се държите с порядъчните хора. Искате просто да си поиграете с мен както с арменчето, но аз съм порядъчен човек и настоявам да постъпвате с мен като с такъв. И така, на вашите услуги съм…
— Много съм потисната… — каза Надежда Фьодоровна и заплака, като се извърна, за да скрие сълзите си.
— Аз също съм потиснат, но какво от това?
Кирилин помълча малко и каза ясно, като наблягаше на всяка дума:
— Повтарям ви, госпожо, че ако ми откажете днес да се срещнем, веднага ще вдигна скандал.
— Оставете ме днес — каза Надежда Фьодоровна и не позна гласа си, до такава степен беше жалък и тънък.
— Трябва да получите урок… Извинявайте за грубия тон, но трябва да получите урок. Да, за съжаление трябва да ви дам урок. Настоявам за две срещи: днес и утре. Вдругиден вие ще бъдете напълно свободна и можете да вървите, където си искате и с когото си искате. Днес и утре.
Надежда Фьодоровна стигна до пътната врата на дома си и спря.
— Оставете ме! — шепнеше тя, треперейки с цялото си тяло, без да вижда в тъмното нищо освен белия му кител. — Вие сте прав, аз съм ужасна жена… виновна съм пред вас, но не ме мъчете… Моля ви… — тя докосна студената си ръка и трепна, — много ви моля…