Самойленко се сконфузи.
— Днес, Ваня, не си в настроение — каза той. — Сигурно не си се наспал.
— Да, лошо спах… Изобщо, брат, зле се чувствам. Главата ми е празна, сърцето ми примира, някаква слабост… Трябва да бягам!
— Къде?
— Там, на север. При боровите гори, гъбите, хората, идеите… Бих дал половината от живота си, за да бъда сега някъде в Московска или Тулска губерния, да се изкъпя в някоя рекичка, да помръзна, знаеш, а след това да се пощурам два-три часа и с най-калпавия студент и да бърборя, да бърборя… Само сеното как ухае! Помниш ли? А вечер, като излезеш в градината, долитат от къщи звуците на рояла, чува се как минава влакът…
Лаевски се засмя от удоволствие, в очите му се появиха сълзи и за да ги скрие, се пресегна, без да става от стола си, за кибрита от съседната маса.
— А аз вече осемнадесет години не съм бил в Русия — каза Самойленко. — Забравил съм как е там. Според мен няма нищо по-великолепно от Кавказкия край.
— Верешчагин има една картина: на дъното на някакъв дълбок кладенец се мъчат осъдени на смърт хора. Точно като такъв кладенец си представям твоя великолепен Кавказ. Ако ми предложеха да избирам: да бъда коминочистач в Петербург или тукашен княз, бих избрал коминочистача.
Лаевски се замисли. Самойленко обгърна с поглед прегърбеното му тяло, устремените в една точка очи, бледото изпотено лице и хлътналите слепоочия, изгризаните нокти и подпетения пантоф, от който се виждаше зле закърпен чорап. Изпита жалост и вероятно защото Лаевски му заприлича на безпомощно дете, попита:
— Майка ти жива ли е?
— Да, но сме скарани. Тя не можа да ми прости тази връзка.
Самойленко обичаше приятеля си. Той виждаше в Лаевски добряка, студента, отворения момък, с когото можеш и да пийнеш, и да се посмееш, и да поговориш от душа. Това, което разбираше в него, никак не му харесваше. Лаевски пиеше много и не навреме, играеше на карти, презираше службата си, простираше се не според чергата си, в разговор често прибягваше до непристойни изрази, ходеше из улиците по пантофи и се караше с Надежда Фьодоровна пред чужди хора — ето кое не се харесваше на Самойленко. А това, че Лаевски бе учил навремето си във филологическия факултет, получаваше сега две дебели списания, приказваше често толкова умно, че малцина го разбираха, живееше с интелигентна жена — всичко това беше необяснимо за него и му допадаше, и той поставяше Лаевски по-високо от себе си, и го уважаваше.
— Още една подробност — тръсна глава Лаевски. — Само че да си остане между нас. Засега го крия от Надежда Фьодоровна, гледай да не се издадеш пред нея… Онзиден получих писмо, че мъжът й е умрял от размекване на мозъка.
— Царство му небесно… — въздъхна Самойленко. — Защо криеш от нея?
— Да й покажа това писмо, ще означава да идем в църквата да се венчаем. А трябва преди това да си изясним отношенията. Когато се убеди, че не можем да живеем повече заедно, ще й покажа писмото. Тогава това ще бъде безопасно.
— Знаеш ли, Ваня — каза Самойленко и лицето му изведнъж придоби тъжен и умоляващ израз, сякаш се канеше да моли за нещо твърде сладко, но се страхуваше да не му откажат, — ожени се, гълъбче!
— Защо?
— Изпълни дълга си пред тази прекрасна жена. Мъжът й е умрял и по такъв начин самото провидение ти подсказва какво да правиш!
— Чуден човек, разбери, че това е невъзможно. Да се ожениш без любов, е толкова подло и недостойно, както да си свещеник, без да вярваш.
— Но ти си длъжен!
— Откъде-накъде? — попита Лаевски с раздразнение.
— Защото си я отнел от мъжа й и си я довел тук на своя отговорност.
— Ти не разбираш ли руски? Не я обичам!
— Добре де, като няма любов, можеш да я уважаваш, да й угаждаш.
— Да я уважаваш, да й угаждаш… — имитира го Лаевски. — Като че ли е някаква игуменка… Лош психолог си ти, ако мислиш, че с уважение и почит ще излезеш наглава с жена при един съвместен живот. На жената й трябва преди всичко спалнята.
— Ваня, Ваня… — сконфузи се Самойленко.
— Ти си един стар хлапак и теоретик, а аз — млад старец и практик и ние никога няма да се разберем. По-добре да прекъснем този разговор. Мустафа — викна Лаевски на момчето, — какво ти дължим?
— Не, не… — изплаши се докторът и хвана Лаевски за ръката. — Аз ще платя. Аз поръчвах. Пиши го на моята сметка! — обърна се той към Мустафа.
Приятелите станаха и тръгнаха мълчаливо по крайбрежната улица. В началото на булеварда се спряха и си стиснаха ръцете на сбогуване.