— Уви! — въздъхна Кирилин. — Уви! Не влиза в плановете ми да ви оставям. Искам само да ви дам урок, да можете да разберете и освен това аз твърде малко вярвам на жените, мадам.
— Много съм потисната…
Надежда Фьодоровна се вслушваше в равномерния шум на морето, поглеждаше небето, обсипано със звезди, и й се дощя по-скоро да свърши всичко и да се отърве от проклетото усещане за живота с неговото море, звезди, мъже, треска…
— Само не вкъщи — каза тя студено. — Заведете ме някъде другаде.
— Да идем при Мюридов. Така ще е най-добре.
— Къде е това?
— Край старата дига.
Тя бързо тръгна по улицата и след това свърна по една уличка, която се изкачваше нагоре към планината. Беше тъмно. Тук-там върху калдъръма лежаха бледи ивици светлина от осветените прозорци и на нея й се струваше, че като муха ту попада в мастилото, ту отново изпълзява от него на светлината. Кирилин вървеше след нея. На едно място той се препъна, едва не падна и се засмя.
„Той е пиян… — помисли си Надежда Фьодоровна. — Все едно… все едно… Нека“.
Ачмианов също скоро се сбогува с компанията и тръгна след Надежда Фьодоровна, за да й предложи разходка с лодка. Той се приближи до дома й и надникна през оградата на градинката: прозорците бяха широко отворени, но навсякъде беше тъмно.
— Надежда Фьодоровна! — повика я той.
Измина минута. Той отново я повика.
— Кой е там? — чу се гласът на Олга.
— Надежда Фьодоровна вкъщи ли е?
— Не. Не се е върнала още.
„Странно… Твърде странно — помисли си Ачмианов, обзет от силна тревога. — Та тя си тръгна за вкъщи…“
Той тръгна по булеварда, след това по улицата и погледна в прозорците на Шешковски. Лаевски седеше по риза на масата и внимателно гледаше картите си.
— Странно, странно… — измърмори Ачмианов и при спомена за истериката на Лаевски го хвана срам. — Къде ли може да е, щом я няма вкъщи?
Той отново се върна до жилището на Надежда Фьодоровна и погледна тъмните прозорци.
„Това е измама, измама…“ — мислеше той, като си спомни, че тя самата, когато се срещнаха по обяд у Битюгови, му обеща да се поразходят заедно с лодка.
Прозорците на къщата, където живееше Кирилин, бяха тъмни. Пред портичката седеше на пейката един стражар и спеше.
Щом видя тъмните прозорци и стражаря, на Ачмианов всичко му стана ясно. Той реши да се прибере вкъщи и тръгна, но се озова отново край дома на Надежда Фьодоровна. Седна на пейката отвън и свали шапката си, почувствал, че главата му гори от ревност и обида.
В градската черква часовникът биеше само два пъти в денонощието: по пладне и в полунощ. Скоро след като удари полунощ, се дочуха бързи стъпки.
— Значи утре вечер пак у Мюридов, нали? — дочу Ачмианов и позна гласа на Кирилин. — В осем часа. Довиждане!
Надежда Фьодоровна се показа край градинката пред къщата. Тя не забеляза седналия на пейката Ачмианов, мина като сянка покрай него, отвори портичката и като я остави отключена, се прибра вътре. Запали свещта в стаята си, бързо се съблече, но не легна на кревата, а се свлече пред стола на колене, обви го с ръце и притисна чело до него.
Лаевски се върна след два часа.
Глава 15
Решил да лъже не наведнъж, а поотделно, на другия ден в един часа Лаевски тръгна към Самойленко да му иска пари, за да замине на всяка цена в събота. След вчерашната истерика, която прибави към тежкото му душевно състояние и остро чувство на срам, да остава повече в града, беше немислимо. Ако Самойленко вземе да настоява на своите условия, мислеше той, ще трябва да ги приеме и да вземе парите, а утре, точно в часа на заминаването, да каже, че Надежда Фьодоровна се е отказала да пътува; довечера ще гледа да я убеди, че всичко това се прави за нейно добро. Ако пък Самойленко, явно изпаднал под влиянието на Фон Корен, откаже окончателно да му даде пари или предложи нови условия, ще замине още днес с товарния параход или дори с ветроходния кораб за Нови Атон или Новоросийск, откъдето ще прати една унизителна телеграма на майка си и ще живее там дотогава, докато майка му не му изпрати пари за път.
У Самойленко той завари в гостната Фон Корен. Зоологът току-що беше дошъл да обядва и както винаги разглеждаше в албума различните мъже с цилиндри и дами с кокетни шапчици.
„Не съм дошъл в подходящ момент — помисли Лаевски, като го видя. — Той може да ми попречи“.
— Здравейте!
— Здравейте — отвърна Фон Корен, без да го погледне.
— Вкъщи ли си е Александър Давидич?
— Да. В кухнята е.
Лаевски тръгна за кухнята, но видя от вратата, че Самойленко е зает там със салатата, върна се в гостната и седна. В присъствието на зоолога изпитваше някаква скованост, а сега се и страхуваше, че ще трябва да говори за вчерашната си истерика. Измина повече от минута в мълчание. Изведнъж Фон Корен вдигна очи към Лаевски и го попита: