След като се наобядва, седнаха да играят карти. Лаевски играеше, пиеше вино и си мислеше, че дуелът е нещо глупаво и безсмислено, тъй като не решава въпроса, а само го усложнява, но и че без него не може. Както в дадения случай например: та няма да седне да пише жалба до мировия съдия13, я! Предстоящият дуел е добре дошъл и с това, че след него той не ще може да остане повече в града. Леко пийнал, той се развлече с картите и се чувстваше добре.
Но щом слънцето залезе и се стъмни, го обзе тревога. Това не беше страх от смъртта, понеже, докато обядва и игра на карти, беше сигурен, че дуелът ще свърши благополучно; това беше страх пред нещо неизвестно, което трябваше да се случи утре сутринта за първи път в живота му, и страх пред настъпващата нощ… Знаеше, че нощта ще бъде дълга, безсънна и че ще трябва да мисли не само за Фон Корен и омразата му, но и за оня грамада от лъжи, която му предстоеше да преодолее, но не намираше сили и умение за това. Все едно че се бе разболял внезапно; загуби изведнъж всякакъв интерес към картите и хората, засуети се и помоли да му позволят да се прибере вкъщи. Искаше му се по-скоро да си легне, да не се движи и да подреди мислите си за през нощта. Шешковски и пощенският чиновник го изпратиха и се отправиха след това при Фон Корен, за да уточнят условията на дуела.
Недалеч от квартирата си Лаевски срещна Ачмианов. Младият човек беше запъхтян и възбуден.
— А аз ви търся, Иван Андреич! — каза той. — Моля ви, да не губим време…
— Но къде?
— Иска да ви види един непознат господин, който имал с вас важна работа. Той много ви моли да се видите за минутка. Трябвало да поговорите… За него това е въпрос на живот и смърт…
Във вълнението си Ачмианов произнесе тези думи със силен арменски акцент, така че „живот“ прозвуча като „жавот“.
— Кой е той? — попита Лаевски.
— Помоли да не му се споменава името.
— Предайте му, че съм зает. Утре, ако обича…
— Как може! — изплаши се Ачмианов. — Той иска да ви съобщи нещо извънредно важно за вас… извънредно важно! Ако не дойдете, ще се случи нещастие.
— Странно… — промърмори Лаевски, който не разбираше защо Ачмианов е толкова възбуден и що за тайни може да има в това скучно, никому ненужно градче. — Странно — повтори той замислен. — Впрочем все едно.
Ачмианов бързо тръгна напред, последван от Лаевски. Минаха улицата, после — една странична уличка.
— Колко досадно е — каза Лаевски.
— Сега, сега… Близо е.
Недалеч от старата дига минаха по тясна уличка между две оградени празни места, след това влязоха в някакъв голям двор и се отправиха към една малка къщурка.
— Това не е ли къщата на Мюридов? — попита Лаевски.
— Да.
— Но защо се провираме през задните дворове, не разбирам? Можехме и от улицата. Оттам е по-близо…
— Нищо, нищо…
На Лаевски му се стори странно и това, че Ачмианов го поведе към задния вход и му замаха с ръка, като да го приканваше да върви по-тихо и да мълчи.
— Насам, насам… — каза Ачмианов, отвори предпазливо вратата и влезе в антрето на пръсти. — По-тихо, по-тихо, моля ви… Могат да ни чуят.
Той се ослуша, пое си тежко дъх и прошепна:
— Отворете ей тая врата и влезте… Не се страхувайте.
Все така в недоумение, Лаевски отвори вратата и влезе в една стая с нисък таван и спуснати пердета. Върху масата имаше свещ.
— Кой е? — попита някой от съседната стая. — Ти ли си, Мюридка?
Лаевски влезе в тази стая и видя Кирилин с Надежда Фьодоровна до него.
Той не чу какво му казаха, заотстъпва назад и не забеляза как се озова на улицата. Всичко изчезна от душата му — и омразата към Фон Корен, и безпокойството. На път за вкъщи неловко размахваше дясната си ръка и внимателно гледаше пред краката си, като се стараеше да върви по равното. Вкъщи, в кабинета си, като потриваше ръце и мърдаше сковано рамене и шия, сякаш сакото и ризата му бяха тесни, прекоси стаята от единия до другия край, после запали свещта и седна на масата…
Глава 16
— Хуманитарните науки, за които споменавате, ще задоволят човешката мисъл само тогава, когато се срещнат в развитието си с точните науки и тръгнат заедно с тях. Дали ще се срещнат под микроскопа или в монолозите на някой нов Хамлет, дали в някоя нова религия, не знам, но мисля, че земята ще се покрие с ледена кора, преди това да стане. Най-устойчивото и жизнено от всички хуманитарни знания, разбира се, е Христовото учение, но погледнете как дори то се възприема различно! Едни учат да обичаме ближните си и правят изключение само за войниците, престъпниците и лудите: те разрешават първите да бъдат убивани на война, вторите — да бъдат изолирани или премахвани, а на третите забраняват да встъпват в брак. Други тълкуватели ни учат да обичаме всичките си ближни без изключение независимо от всякакви плюсове и минуси. Според тях, ако ви извести някой охтичав, убиец или епилептик и поиска ръката на дъщеря ви — не му отказвайте; ако кретените са тръгнали да воюват с физически и умствено здравите — накарайте последните да се оставят да им отсекат главите. Ако имаше сила, това проповядване на любов заради самата любов, както на изкуство заради самото изкуство, би довело в края на краищата до пълно измиране на човечеството и по този начин би се извършило най-грандиозното от всички злодейства, познати някога на земята. Има много, най-различни тълкувания, а щом са толкова много, сериозната мисъл не може да се задоволи с нито едно от тях и бърза да прибави към купа тълкувания своето собствено. Ето защо не поставяйте никога въпроса, както вие казвате, на философска или на така наречената християнска почва: с това само се отдалечавате от решението на въпроса.