Зоологът помълча и продължи:
— Две по две си е четири, а камъкът си е камък. Утре ни чака дуел. Можем да си говорим сега, че това е глупаво и нелепо, че дуелът е нещо отживяло времето си, че аристократичният дуел фактически не се различава по нищо от пиянско сбиване в кръчма, и все пак това няма да ни спре и утре ще идем и ще се бием. Има значи сила, която е над нашите разсъждения. Крещим, че войната била грабеж, варварство, ужас, братоубийство, видим ли кръв, припадаме; но стига само французите или немците малко да ни засегнат с нещо, и ние мигом ще се въодушевим, най-искрено ще започнем да викаме „Ура“ и ще се хвърлим срещу врага, вие ще призовете Бога да благослови оръжието ни и доблестта ни ще предизвика общ и най-искрен възторг. И тук значи пак има сила, която, ако не и по-висша, явно е по-силна от нас и нашата философия. Ние не можем да я спрем, както не можем да спрем ей този облак, който се задава откъм морето. Не бъдете лицемерен, не й се заканвайте зад гърба и не говорете „Ах, глупаво е, ах, остаряло е, ах, противоречи на Светото писание!“, а я погледнете право в очите, признайте й разумната законност и когато тя например поиска да унищожи хилавото, недъгавото, извратеното племе, не й пречете с вашите хапове и цитати от зле разбраното Евангелие. Лесков описва един такъв съвестен Данила, който намира извън града някакъв прокажен и го храни, и го съгрява в името на любовта и Христа. Ако този Данила наистина обичаше хората, би трябвало да отнесе прокажения по-далеч от града и да го хвърли в някой ров, а сам да иде да служи на здравите. Христос, надявам се, ни е завещал разумната, осмислена и полезна любов.
— Ама и вие сте един! — засмя се дяконът. — Не вярвате в Христа, а все го споменавате.
— Не, вярвам. Разбира се, по своему, а не като вас. Ех, дяконе, дяконе! — засмя се зоологът, улови дякона за кръста и каза весело: — Е, какво? Ще идем ли утре на дуела?
— Санът не ми позволява, иначе бих дошъл.
— А какво ще рече това сан?
— Аз съм посветен, имам божията благословия.
— Ех, дяконе, дяконе — засмя се Фон Корен. — Обичам да побъбря с вас.
— Разправяте, че вярвате — каза дяконът. — Що за вяра е това? Имам един чичо — поп. Така вярва, че когато при суша тръгне на полето да чете молитви за дъжд, взема със себе си чадър и кожено палто, та на връщане да не го мокри дъждът. Ето, това е вяра! Заговори ли пък за Христос, направо излъчва сияние, та чак разплаква женорята и селяците. Той и този облак би спрял, и всяка ваша сила би накарал да побегне. Да… Вярата планини повдига.
Дяконът се засмя и потупа зоолога по рамото.
— Такива ми ти работи… — продължи той. — Ето, вие все изучавате нещо, искате да надникнете в глъбините на морето, умувате кой бил силен, кой слаб, книжки пишете и на дуел ще се биете — и всичко си остава на мястото си, ама може да стане тъй, че някой слабичък старец чрез Светия дух да изрече една-единствена дума или пък да пристигне от арабската земя някой нов Мохамед на кон със сабя в ръка и да обърне цялата ви наука с главата надолу, и в Европа камък върху камък да не остане.
— Е, тогава, дяконе, я камилата, я камиларят!
— Вярата без дело е мъртва, а делото без вяра — още по-лошо, само губене на време и нищо повече.
Откъм кея се зададе докторът. Той видя дякона и зоолога и тръгна към тях.
— Мисля, че всичко е готово — каза той запъхтян. — Секунданти ще бъдат Говоровски и Бойко. Ще минат да те вземат в пет часа. Ама как се е смръщило! — погледна той небето. — Нищо не се вижда. Сега ще вземе да плисне.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита го Фон Корен.
— Не, опазил ме Бог, аз и така се измъчих. Вместо мен ще дойде Устимович. Вече говорих с него.
Нейде далеч над морето блесна мълния и се разнесе глух тътен.
— Колко задушно е преди буря! — каза Фон Корен. — Хващам се на бас, че ти вече си бил у Лаевски и си плакал на гърдите му.
— За какво ще ходя при него? — смутено отвърна докторът. — Това само оставаше!
Преди слънцето да залезе, той няколко пъти бе минал по булеварда и по улицата с надеждата да срещне Лаевски. Беше го срам за избухването му и за внезапния порив на доброта, последвала това избухване. Искаше да се извини пред Лаевски с шеговит тон, да му се поскара, да го успокои и да му каже, че дуелът е отживелица от средновековното варварство, но че самото провидение е избрало този дуел като средство за помирение; утре те двамата, прекрасни, изключително умни хора, ще си разменят по един изстрел във въздуха, ще оценят взаимно благородството си и ще станат приятели. Но не можа нито веднъж да срещне Лаевски.