„Кое в моето минало не е порок?“ — питаше се сам, като се мъчеше да намери поне един светъл спомен, както падащият в пропастта се мъчи да се залови за храстите.
Гимназията? Университетът? Но това е измама. Той се учеше зле и забрави онова, на което го бяха учили. Служенето му на обществото? Това също е измама, защото в службата нищо не вървеше, получаваше даром заплатата си; служенето му бе гнусен обир на държавата, за който не даваха под съд.
Той нямаше нужда от истината и не я търсеше, съвестта му, замаяна от порока и лъжата, спеше или мълчеше; като чужд или нает от друга планета, не участваше в общия живот на хората, беше равнодушен към техните страдания, идеи, религии, знания, копнежи и борба. Не беше казал на хората нито една добра дума, не бе написал ни един полезен, искрен ред, не бе направил нищо за хората, а само ядеше хляба им, пиеше виното им, отмъкваше жените им, живееше с техните мисли и за да оправдае пред тях и пред самия себе си презрения си паразитен живот, винаги се стараеше да си придаде такъв вид, сякаш стои над тях и е по-добър от тях. Лъжа, лъжа и лъжа…
Ясно си спомни онова, което беше видял вечерта в къщата на Мюридов, и му беше непоносимо тежко от погнуса и мъка. Кирилин и Ачмианов са отвратителни, но всъщност те бяха продължили започнатото от него; те са негови съучастници и ученици. Той отне мъжа, кръга от познати и родния кът на младата слаба жена, която му се беше доверила повече, отколкото на брат, и я доведе тук — в зноя, в треската и в скуката; ден след ден тя трябваше да отразява като огледало неговото безделие, порочност и лъжа — и с това, единствено с това бе изпълнен нейният инертен, вял и жалък живот; после той й се насити, намрази я, но не му стигна кураж да я зареже и се стараеше все по-здраво да я оплете с лъжите си като с паяжина… Тези хора довършиха останалото.
Лаевски ту сядаше на масата, ту отново отиваше до прозореца; ту гасеше свещта, ту пак я палеше. Проклинаше се гласно, плачеше, оплакваше се, молеше за прошка; на няколко пъти притича отчаян до масата и пишеше: „Майчице!“
Освен майка си нямаше никакви роднини и близки, но как можеше да помогне майка му? И къде е тя. Искаше да изтича при Надежда Фьодоровна, да падне пред нея на земята, да целува ръцете и краката й, да моли за прошка, но тя беше негова жертва и той се страхуваше от нея, сякаш беше умряла.
— Погубих живота си! — говореше си той и потриваше нервно ръце. — Защо съм още жив, Господи!…
Той свали от небето своята бледа звезда и тя догоря, а следата й се смеси с нощната тъма; тя вече не ще се върне на небето, защото животът се дава само веднъж и не се повтаря. Ако можеха да се върнат предишните дни и години, би заменил в тях лъжата с истина, безделието — с труд, скуката — с радост, би върнал чистотата на ония, на които я бе отнел, би намерил Бога и справедливостта, но това е толкова невъзможно, колкото пак да върнеш угаснала звезда на небето. И от съзнанието, че това е невъзможно, изпадаше в отчаяние.
Той остана пред отворения прозорец и след като бурята премина, и спокойно мислеше за това, което го очакваше. Фон Корен вероятно ще го убие. Ясният, студен светоглед на този човек допуска унищожаването на хилавите и негодните; дори това убеждение да му измени в решителната минута, ще му помогнат омразата и чувството на погнуса, които Лаевски предизвиква у него. Ако ли пък не уцели, или за да се надсмее над омразния си противник, само го рани или стреля във въздуха, какво ще прави тогава той? Къде да иде?
„Да замина за Петербург? — запита се Лаевски. — Но това би значило отново да започна стария живот, който проклинам. Пък и този, който търси спасение в промяната на мястото като прелетна птица, няма нищо да намери, защото за него земята е навсякъде еднаква“. Да потърси спасение сред хората? В кого да го потърси и как? Добротата и великодушието на Самойленко са също тъй слаба опора, както смехът на дякона или омразата на Фон Корен. Трябва да търсиш спасението единствено в себе си, а не го ли намериш, да сложиш край на живота си, без повече да губиш време, това е всичко…
Дочу се шум от някакъв екипаж. Развиделяваше се. По улицата премина каляска, направи завой и скърцайки с колелетата по мокрия пясък, се спря пред къщата. В каляската седяха двама души.