— Един момент, сега ще дойда! — каза им Лаевски от прозореца. — Не спя. Нима стана време?
— Да. Четири часа е. Докато стигнем…
Лаевски сложи палтото и фуражката си, пъхна в джоба си цигара и се спря замислен; струваше му се, че трябва да направи още нещо. На улицата секундантите разговаряха тихо и конете пръхтяха. Тези звуци в ранното влажно утро, когато всички спят и небето едва започва да светлее, изпълниха Лаевски с тъга, напомняща лошо предчувствие. Известно време той остана така замислен, след което влезе в спалнята.
Надежда Фьодоровна лежеше в леглото си с изпънато тяло и завита през глава с одеялото; тя не помръдваше и приличаше, особено в главата, на египетска мумия. Лаевски се взря в нея мълчаливо, мислено й поиска прошка и помисли, че ако небето не е празно и там наистина има Бог, той ще я запази; ако пък няма Бог, то по-добре да загине, защото няма за какво да живее.
Тя изведнъж скочи и седна в леглото. Повдигна бледото си лице, погледна ужасено Лаевски и попита:
— Ти ли си? Премина ли бурята?
— Премина.
Тя си спомни всичко, хвана се с две ръце за главата и потръпна с цялото си тяло.
— Колко ми е тежко! — промълви тя. — Ако знаеше колко ми е тежко! Очаквах — продължи тя, като примижа, — че ще ме убиеш или ще ме изгониш от къщи на дъжда и в бурята, а ти се бавиш… бавиш…
Той енергично и здраво я прегърна и взе да целува коленете и ръцете й, след това, когато тя нещо му шепнеше и потръпваше от спомени, я погали по косите и загледан в лицето й, разбра, че тази нещастна, порочна жена е за него единственият близък, скъп и незаменим човек.
Когато излезе навън и седна в каляската, имаше желанието да се върне жив вкъщи.
Глава 18
Дяконът стана, облече се, взе си дебелата чепата тояга и тихо излезе. Беше тъмно и в първите минути, когато тръгна по улицата, не виждаше дори бялата си тояга; на небето нямаше ни една звезда и по всичко личеше, че отново ще вали. Миришеше на мокър пясък и на море.
„Току-виж ни нападнали чеченците“ — мислеше си, вслушвайки се как тояжката му почуква по паважа и как звънко и самотно отеква това чукане в нощната тишина.
Вече извън града, той започна да различава и пътя, и тоягата си; на черното небе тук-там се открояваха мътни петна и скоро се появи една звезда, която плахо замига с единственото си око. Дяконът вървеше по високия каменист бряг и не виждаше морето; то заспиваше някъде долу, а невидимите му вълни се удряха лениво и тежко о брега и сякаш въздишаха: уф! И само колко бавно! Хласна една вълна, дяконът успя да направи осем крачки и чак тогава последва втора, след шест крачки — трета. Тъй трябва да е било, когато Господ Бог се е носел над хаоса: не се е виждало нищо и в тъмата се е дочувал ленивият сънлив шум на морето, дочувало се е безкрайно далечното, невъобразимо време.
На дякона му стана страшно. Помисли си да не би Бог да го накаже за това, че другарува с неверници и дори отива да наблюдава дуела им. Дуелът ще бъде празна работа, безкръвен, смешен, но, тъй или иначе, това е езическо зрелище и е неприлично за едно духовно лице да присъства на него. Спря и помисли: не е ли по-добре да се върне? Но силното, неспокойно любопитство надделя над съмненията и той продължи пътя си.
„Макар и да не са вярващи, те са добри хора и ще се спасят“ — успокояваше се той.
— Непременно ще се спасят! — изрече на глас и запали цигара.
С каква мярка трябва да се мерят достойнствата на хората, за да се съди справедливо за тях? Дяконът си спомни своя враг, инспектора от духовното училище, който и в Бога вярваше, и водеше целомъдрен живот, но хранеше някога дякона с хляб, замесен с пясък, и веднъж едва не откъсна ухото му. Ако човешкият живот е толкова глупав, та всички уважаваха този жесток и нечестен инспектор, който крадеше от държавното брашно и за здравето и спасението на когото се молеха в училище, справедливо ли ще е да страни от хора като Фон Корен и Лаевски само защото не били вярващи? Дяконът се зае да намери решение на този въпрос, но си спомни колко смешна беше днес фигурата на Самойленко, и това прекъсна течението на мислите му. Колко смях ще падне утре! Дяконът си представяше как ще се мушне в храстите и ще наблюдава, а когато утре по време на обяда Фон Корен започне да се хвали, той със смях ще му разкаже от игла до конец как е минал дуелът.
„Откъде знаете всичко!“ — ще го попита зоологът. „Това е то. Седях си вкъщи, ама знам“.
Добре ще е да опише в писмо дуела откъм смешната му страна. Тъстът му ще чете и ще се смее, той си умира да чуе или да прочете нещо смешно.