Показа се долината на Жълтата рекичка. От дъжда тя бе станала по-широка и по-сърдита и вече не ръмжеше както преди, а ревеше. Започна да се разсъмва. Сивото мътно утро и облаците, които бягаха на запад, да догонят буреносния облак, и обвитите в мъгла планини, и мокрите дървета — всичко се струваше на дякона грозно и сърдито. Той се изми на един ручей, прочете утринната си молитва и му се дощяха чай и горещи бухтички със сметана, каквито се поднасяха на закуска всяка сутрин у тъста му. Спомни си още за жена си и за „Безвъзвратното“, което тя свиреше на пианото. Що за жена е тя? Бяха запознали, сватосали и оженили дякона за нея за една седмица; бе живял с нея по-малко от месец, след което го командироваха тук, така че и досега не беше разбрал що за човек е. А все пак без нея му беше скучно.
„Трябва да й драсна някое писъмце…“ — помисли си той.
Знамето върху духана бе прогизнало от дъжда и висеше, пък и самият духан с мокрия си покрив изглеждаше по-тъмен и по-схлупен от преди. Пред вратата беше спряла една арба; Кербалай, двама абхазци и някаква млада татарка с шалвари, вероятно жена или дъщеря на Кербалай, изнасяха от вътре пълни с нещо чували и ги товареха на колата върху царевичак. Край колата стояха две магарета с наведени глави. След като натовариха чувалите, абхазците и татарката започнаха да ги покриват отгоре с царевичака, а Кербалай се зае пъргаво да впрегне магаретата. „Контрабанда, ясно“ — помисли си дяконът.
Ето и поваленото дърво с изсъхналите игли, ето и черното петно от огъня, който тогава накладоха. Той си спомни пикника с всичките му подробности, огъня, пеенето на абхазците, сладките мечти за архиерейство и за църковното шествие… От дъжда Черната рекичка беше станала още по-черна и широка. Дяконът предпазливо мина по паянтовото мостче, което мръсните вълни вече докосваха с гривите си, и се изкачи по стълбичката в сушилнята.
„Умна глава! — мислеше той, лягайки върху сламата, при спомена за Фон Корен. — Умна глава, да му дава Господ здраве. Само отде тая жестокост у него…“
За какво ли се мразят с Лаевски? За какво трябва да се дуелират? Ако като дякона бяха познали от деца немотията, ако бяха расли сред невежи коравосърдечни хора, които все гледат да докопат чуждото, натякват ти за всеки залък и са такива едни груби и недодялани, храчат на пода и се оригват на масата и по време на молитва, ако още в детската си възраст не са били разглезени от прекрасно уредения бит и подбраното общество, то как биха се държали сега един за друг, как охотно биха си прощавали недостатъците и биха ценили онова, което всеки един от тях притежава. Та колко са на този свят дори привидно порядъчните хора? Наистина Лаевски е неуравновесен, разпуснат, чудноват, но нали няма да открадне, да се изхрачи на пода, да натякне на жена си: „Плюскаш наготово“, няма да налага с каиш детето си или да храни слугите си с вмирисано говеждо месо — та не е ли това достатъчно, за да се отнесеш към него със снизхождение? При това той сам страда от своите недостатъци както болният — от раните си. Вместо от скука или по някакво недоразумение да се упрекват един друг в израждане, отмиране, наследственост и тям подобни малко разбираеми неща, не е ли по-добре да се спуснат малко по-долу и да насочат омразата и гнева си там, където цели улици стенат от грубо невежество, алчност, натяквания, мръсотия, ругателство и женски писъци…
Мислите на дякона бяха прекъснати от шума на приближаващ се екипаж. Той надникна от вратата на сушилнята и видя каляска с трима души: Лаевски, Шешковски и началника на телеграфо-пощенската станция.
— Стоп! — каза Шешковски.
И тримата слязоха от каляската и се спогледаха.
— Няма ги още — каза Шешковски и взе да се отръсква от калта. — Какво пък? Докато ги чакаме, да потърсим подходящо място. Тук няма къде да се обърнеш.
Те тръгнаха нагоре по реката и скоро се скриха от погледа. Кочияшът татарин седна в каляската, обори глава на рамо и заспа. Дяконът изчака десетина минути, след това излезе от сушилнята и като свали черната си шапка, за да не го забележат по нея, с приклякане и озъртане започна да се промъква по брега между храстите и царевичните редове; от дърветата и храстите се изсипваха връз него едри капки. Тревата и царевицата бяха мокри.
— Срамота! — мърмореше той, повдигайки мокрите си и окаляни поли на дрехите си. — Ако знаех, нямаше да идвам.
Скоро дочу гласове и видя хора. С напъхани в ръкавите ръце, превит, Лаевски ходеше бързо напред-назад по малката полянка; секундантите му стояха на самия бряг и си свиваха цигари.
„Странно… — помисли си дяконът, който не можеше да познае походката на Лаевски. — Като да е някакъв старец“.