— Много сте разглезени, господа! — въздъхна Самойленко. — Съдбата ти е пратила млада жена, красива, образована — и ти се отказваш, а на мен да ми беше дал Господ и прегърбена бабичка, стига да е мила и добра, колко щях да съм доволен! Бих си живял с нея на своето лозе и…
Самойленко се усети и завърши:
— И нека там, старата му вещица, да шета около самовара.
Той се сбогува с Лаевски и тръгна по булеварда. Когато вървеше по булеварда ей тъй, тежък, величествен, със строг израз на лицето, с белоснежния си кител и превъзходно почистените си ботуши, с изпъчени гърди, върху които се мъдреше „Владимир“ с лента4, в такъв момент си се харесваше и му се струваше, че целият свят го наблюдава с удоволствие. Без да извръща глава, поглеждаше встрани и намираше, че булевардът е напълно благоустроен, че младите кипариси, евкалипти и грозните хилави палми са много красиви и след време ще хвърлят широка сянка, че черкезите са честен и гостоприемен народ. „Чудно, че Кавказ не се харесва на Лаевски — мислеше си той, — много чудно“. Насреща му вървяха петима войници с пушки, които му отдадоха чест. По тротоара от дясната страна на булеварда мина жената на един чиновник със сина си — гимназист.
— Добро утро, Маря Константиновна! — обади й се Самойленко и се усмихна приветливо. — Да се къпете ли сте ходили? Ха-ха-ха… Поздравете Никодим Александрич!
И продължи нататък, все така приятно усмихнат, но щом видя идващия насреща му военен фелдшер, изведнъж се намръщи, спря се и го запита:
— Има ли някой в лазарета?
— Никой, ваше превъзходителство.
— А?
— Никой, ваше превъзходителство.
— Добре, свободен си…
Величествено поклащайки се, той тръгна към будката, където продаваше лимонада една стара гърдеста еврейка, представяща се за грузинка, и й каза с такъв висок глас, сякаш командваше полк:
— Бъдете така добра, дайте ми една сода!
Глава 2
Охладняването на Лаевски към Надежда Фьодоровна се изразяваше главно в това, че всичко, което тя говореше и вършеше, му изглеждаше фалшиво или приличащо на фалш и всичко, което четеше против жените и любовта, му се струваше, че се отнася точно за него, за Надежда Фьодоровна и за нейния съпруг. Когато се върна вкъщи, тя, вече облечена и сресана, седеше до прозореца, пиеше с угрижен вид кафето си и прелистваше дебело списание. Мина му през ума, че пиенето на кафе не е чак толкова забележително събитие, за което си струваше да се правиш на угрижен, и че тя напразно си бе губила времето с тази модна прическа, тъй като тук нямаше на кого да се хареса, пък и нямаше за какво. В четенето на списанието също виждаше фалш. Помисли си, че тя се облича и си прави прическа, за да изглежда красива, а чете, за да си придаде по-умен вид.
— Ще имаш ли нещо против, ако ида на плажа? — попита го тя.
— Какво пък, едва ли ще стане земетресение от това, дали ще идеш или не…
— Не, питам дали докторът няма да се сърди.
— Ами че питай него. Аз не съм доктор.
Този път бялата открита шия на Надежда Фьодоровна и къдричките на тила й, кой знае защо, най-много нервираха Лаевски и той си спомни, че когато Ана Каренина престанала да обича мъжа си, не й харесвали преди всичко ушите му. „Колко е вярно това! Колко е вярно!“ — помисли си той. Почувства слабост, главата му беше празна; прибра се в кабинета, легна на канапето и си покри лицето с носната кърпа, за да се предпази от мухите. Скучни, досадни мисли все около едно и също се заизреждаха в главата му като дълъг обоз в дъждовна есенна вечер и той изпадна в сънливо, потиснато състояние. Струваше му се, че е виновен пред Надежда Фьодоровна и пред мъжа й и че той е умрял по негова вина. Струваше му се, че е виновен и за собствения си похабен живот, виновен пред света на високите идеи, знания и труд, и си представяше този чудесен свят възможен и съществуващ не тук, на брега, с шляещите се гладни турци и лениви абхазци, а там, на север, където са операта, театрите, вестниците и всички видове умствен труд. Честен, умен, възвишен и чист можеш да бъдеш само там, не и тук. Той се упрекваше, че няма идеали и ръководна идея в живота, макар да не бе съвсем наясно какво значи това. Преди две години, когато се беше влюбил в Надежда Фьодоровна, му се струваше, че ще е достатъчно да се съберат и да заминат за Кавказ, за да се спаси от този груб и празен живот; сега пък, обратно, беше сигурен, че стига да зареже Надежда Фьодоровна и да замине за Петербург, ще получи всичко, от което се нуждае.
— Да бягам! — изрече той, седна и загриза ноктите си. — Да бягам!
Въображението му рисуваше как се качва на парахода и след това закусва, пие студена бира и разговаря на палубата с дамите, после се качва на влака в Севастопол и пътува. Здравей, свобода! Гарите прелитат една след друга, въздухът става вее по-студен и по-сух, ето първите брези и ели, ето Курск, Москва… В бюфетите чорба от зеле, овнешко с каша, есетра, бира, с една дума, не азиатщина, а Русия, истинската Русия. Пътниците във влака говорят за търговия, за новите певци, за френско-руските симпатии; навсякъде се чувства жив, културен, интелигентен, бодър живот… По-скоро, по-скоро! Ето накрая и „Невски“, „Болшая морская улица“, а ето и „Ковенская“ — уличката, където бе живял някога като студент, ето и милото сиво небе, ръмящия дъждец, мокрите файтонджии…