— Колко невежливо от тяхна страна! — отбеляза пощенският чиновник и погледна часовника си. — Може при учените хора закъснението да е прието за добър тон, но за мен това е свинщина.
Шешковски, дебел човек с черна брада, се заслуша и каза:
— Идват!
Глава 19
— За пръв път виждам такова нещо в живота си! Направо поразително! — каза Фон Корен, показал се на поляната и протегнал двете си ръце на изток. — Погледнете: зелени лъчи!
На изток иззад планината се бяха източили два зелени лъча и това наистина беше красиво. Слънцето изгряваше.
— Здравейте! — продължи зоологът и кимна към секундантите на Лаевски. — Закъснях ли?
Зад него вървяха двамата му секунданти — Бойко и Говоровски, млади офицери, еднакви на ръст и с бели кители, както и слабият, саможив доктор Устимович, който носеше в едната си ръка вързоп с нещо, а другата държеше отзад; както винаги бастунът му стърчеше изправен нагоре зад гърба му. Той остави вързопа на земята и без да се здрависва с някого, прибра и другата ръка зад гърба си и закрачи по поляната.
Лаевски се чувстваше уморен и му беше неудобно като на човек, който може би скоро ще умре и затова привлича вниманието върху себе си. Искаше му се по-скоро да го убият или да го откарат вкъщи. Той виждаше за първи път през живота си изгрева на слънцето; това ранно утро, зелените лъчи, влагата и хората с мокри ботуши му се струваха излишни в живота му, ненужни и го стесняваха; всичко това нямаше никаква връзка с преживяната нощ, с мислите му и с чувството за вина и затова той охотно би си отишъл, без да дочака дуела.
Фон Корен беше явно възбуден и се мъчеше да прикрие това, като си даваше вид, че най-много го интересуват зелените лъчи. Секундантите бяха смутени и се споглеждаха, като да се питаха защо са тук и какво трябва да правят.
— Предполагам, господа, че е излишно да вървим по-нататък — каза Шешковски. — И това място е добро.
— Да, разбира се — съгласи се Фон Корен.
Настъпи мълчание. Както крачеше, Устимович изведнъж рязко се извърна към Лаевски и каза полугласно, дишайки в лицето му:
— Вероятно не са успели още да ви предадат условията ми. Всяка една от страните ще ми заплати по 15 рубли, а в случай че един от противниците падне убит, другият ще ми заплати цялата сума от 30 рубли.
Лаевски се познаваше отпреди с този човек, но едва сега за първи път ясно видя неизразителните му очи, твърдите мустаци и тънката му охтичава шия: лихвар, а не доктор! От устата му се носеше неприятен говежди дъх.
„Какви ли хора няма на този свят“ — помисли си Лаевски и отвърна:
— Добре.
Докторът кимна и отново закрачи и се виждаше, че ни най-малко не го интересуваха парите, а споменаваше за тях просто от омраза. Всички чувстваха, че е време вече да започват или да свършват започнатото, но не започваха и не свършваха, а ходеха, стояха и пушеха. Младите офицери, които за първи път през живота си присъстваха на дуел и вече не вярваха много на този цивилен, според тях ненужен дуел, внимателно оглеждаха кителите си и опъваха ръкавите им. Шешковски се приближи до тях и им каза тихо:
— Господа, трябва да положим всички усилия, за да не дадем възможност дуелът да се състои. Трябва да ги помирим.
Той почервеня и продължи:
— Снощи при мен беше Кирилин и се оплака, че Лаевски го заварил вчера с Надежда Фьодоровна и какво ли не.
— Да, и ние го научихме — каза Бойко.
— Така, че и вие виждате… На Лаевски му треперят ръцете и какво ли не… Той и пистолета си няма да може да повдигне. Да се биеш с него, ще е също така безчовечно, както да се биеш с някой пиян или болен от тифус. Ако не стигнем до помирение, поне да отложим дуела ли, и аз не знам, господа… Такава идиотщина, че не е за гледане.
— Поговорете с Фон Корен.
— Не знам правилата на дуела, да ги вземат мътните, и не искам да ги знам; току-виж си помислил, че Лаевски се е уплашил и ме праща при него. А впрочем както той реши. Ще поговоря.
— Ето какво ще ви кажа, уважаеми — започна той, разглеждайки съсредоточено цветната щампа върху ризата на зоолога. — Това е конфиденциално… Не знам правилата на дуела, да им се не види макар, не искам и да ги знам и разсъждавам не като секундант и какво ли не, а като човек, и толкоз.
— Да. Е?
— Когато секундантите предлагат помирение, обикновено никой не ги слуша, гледа се на това като на формалност. Самолюбие, и толкоз. Но аз ви моля най-покорно да обърнете внимание на Иван Андреич. Днес той не е в нормално състояние, така да се каже, не е на себе си и е жалък. Случи му се нещастие. Не мога да понасям клюките — Шешковски почервеня и се озърна, — но предвид на дуела намирам за необходимо да ви съобщя. Снощи той е заварил в дома на Мюридов своята мадам с… един господин.