— Каква низост! — промърмори зоологът, пребледня, намръщи се и шумно се изплю: — Пфу!
Долната му устна затрепери; той се отдръпна от Шешковски, за да не слуша по-нататък, и сякаш вкусил, без да иска, нещо горчиво, отново шумно се изплю и погледна за първи път през цялото това утро Лаевски с омраза. Възбудата и неудобството му бяха минали, той отърси глава и извика високо:
— Господа, какво още чакаме? Защо не започваме?
Шешковски се спогледа с офицерите и вдигна рамене.
— Господа! — провикна се той, без да се обръща специално към някого. — Господа! Предлагаме ви да се помирите!
— Да свършваме по-скоро с формалностите — каза Фон Корен. — За помирението вече говорихме. Какви формалности ще има още? По-бързо, господа, времето не чака.
— Ние все пак настояваме за помирение — каза Шешковски с виновен глас като човек, който е принуден да се намесва в чужди работи; той почервеня, сложи ръка на сърцето си и продължи: — Господа, ние не виждаме причинна връзка между оскърблението и дуела. Между обидата, която понякога поради човешка слабост си нанасяме един на друг, и дуела няма нищо общо. Вие сте хора, завършили университет, с образование и, естествено, сами виждате в дуела една остаряла, празна формалност и какво ли не. Така гледаме и ние на него, иначе не бихме дошли, тъй като не можем да допуснем хората да се стрелят помежду си в наше присъствие и какво ли не — Шешковски изтри потта от лицето си и продължи: — Сложете точка на вашето недоразумение, господа, подайте си ръце и да се приберем вкъщи да пием за помирението. Честна дума, господа!
Фон Корен мълчеше. Забелязал, че го наблюдават, Лаевски каза:
— Нямам нищо против Николай Василиевич. Ако той намира, че съм виновен, готов съм да му се извиня.
Фон Корен се обади:
— Очевидно, господа — каза той, — вие желаете господин Лаевски да се върне у дома си великодушен и като рицар, но аз не мога да доставя на вас и на него това удоволствие. И струваше ли си да ставам толкова рано и да измина десет версти от града, за да пия за помирение, да закусвам и да ми се обяснява, че дуелът бил отживяла формалност. Дуелът си е дуел и не трябва да го правим по-глупав и по-фалшив от това, което фактически е. Искам да се бия!
Настъпи мълчание. Офицерът Бойко извади от кутията двата пистолета: подадоха единия на Фон Корен, другия — на Лаевски и след това настъпи объркване, което развесели за малко зоолога и секундантите. Оказа се, че никой от тях не е присъствал нито веднъж в живота си на дуел и никой не знае точно как трябва да се застане и какво е необходимо да говорят и да вършат секундантите. Но след това Бойко си спомни и взе да обяснява усмихнат.
— Господа, помни ли някой как го описва Лермонтов? — попита Фон Корен със смях. — Тургеневият Базаров също се дуелираше с някого…
— Какво има за помнене? — каза нетърпеливо Устимович и се спря. — Отмерете разстоянието, и толкова.
И той направи три крачки, сякаш за да покаже как се отмерва. Бойко отмери крачките, а другарят му извади шашката си и драсна с нея върху земята в двата края, за да означи границите.
Противниците заеха местата си при общо мълчание.
„Къртици“ — спомни си дяконът, скрит зад храстите.
Шешковски нещо говореше, Бойко отново нещо обясняваше, а Лаевски не чуваше или по-скоро чуваше, но не разбираше. Когато му дойде времето, той освободи спусъка и вдигна тежкия студен пистолет с дулото нагоре. Забрави да си разкопчее палтото и затова силно го стягаше в рамото и подмишницата и ръката му се вдигаше с такова усилие, сякаш ръкавът му бе ушит от тенекия. Той си спомни за вчерашната си омраза към мургавото чело и къдравите коси и си помисли, че дори вчера, в минутата на най-силната си омраза и гняв, не би могъл да стреля в човек. В страха си да не улучи, макар и случайно, Фон Корен той вдигаше пистолета все по-високо и по-високо и чувстваше, че това твърде демонстративно великодушие не е деликатно и не е великодушно, но иначе не умееше и не можеше. Загледан в бледото, насмешливо усмихващо се лице на Фон Корен, който очевидно от самото начало беше сигурен, че противникът му ще стреля във въздуха, Лаевски си мислеше, че сега, слава Богу, всичко ще свърши и че трябва само да натисне по-силно спусъка…
Усети силен тласък в рамото, разнесе се изстрел и в планината ехото отвърна: пах-тах!
Фон Корен вдигна спусъка и погледна Устимович, който както преди крачеше с ръце отзад, без да обръща внимание на нищо.
— Докторе — каза зоологът, — бъдете така добър, не ходете като махало. Завива ми се свят от вас.