Докторът спря. Фон Корен започна да се прицелва в Лаевски.
„Това е краят!“ — помисли си Лаевски.
Дулото на пистолета, насочено право в лицето му, изразът на омраза и презрение в позата и в цялата фигура на Фон Корен и това убийство, което един порядъчен човек щеше да извърши сега посред бял ден в присъствието на порядъчни хора, и тази тишина, и неизвестната сила, която го заставяше да стои, да не побегне — как всичко това е тайнствено и необяснимо, и страшно! Времето, докато Фон Корен се прицелваше, се стори на Лаевски по-дълго от нощта. Той умоляващо погледна секундантите си; те не помръдваха и бяха бледни.
„Стреляй по-скоро!“ — мислеше Лаевски и чувстваше, че бледото му, треперещо жалко лице би трябвало да поражда у Фон Корен още по-голяма омраза.
„Сега ще го убия — мислеше си Фон Корен, докато се прицелваше в челото му и вече усещайки с пръста си спусъка. — Да, разбира се, ще го убия…“
— Ще го убие! — раздаде се изведнъж отчаян вик някъде наблизо.
В същия миг гръмна изстрел. Убедили се, че Лаевски си стои прав на мястото и не е паднал, всички се извърнаха нататък, откъдето се беше чул викът, и видяха дякона. Бледен, с мокри, прилепнали към челото и страните коси, целият вир-вода и изкалян, той стоеше на отсрещния бряг в царевичака, някак странно се усмихваше и махаше с мократа си шапка. Шешковски се засмя от радост, заплака и се отдръпна встрани…
Глава 20
Малко по-късно Фон Корен и дяконът се срещнаха край мостчето. Дяконът беше развълнуван, дишаше тежко и отбягваше да го погледне в очите. Срамуваше се и за страха си, и за окаляните си мокри дрехи.
— Стори ми се, че искате да го убиете… — каза той. — Колко чуждо е това на човешката природа! Колко противоестествено е!
— Как обаче попаднахте тук? — попита го зоологът.
— Не питайте! — махна с ръка дяконът. — Нямаше си дяволът друга работа: върви, та върви… Ето че тръгнах и едвам не умрях от страх в царевичака. Но сега вече, слава Богу, слава Богу… Много съм доволен от вас — бърбореше дяконът. — И нашият чичко тарантулът ще остане доволен… Ама смях ще падне! Само настойчиво ви моля, на никого не казвайте, че съм бил тук, че ще си изпатя от началството. Ще кажат: дяконът бил секундант.
— Господа! — каза Фон Корен. — Дяконът моли да не казваме на никого, че сме го видели тук. Може да си навлече неприятности.
— Колко чуждо е това на човешката природа! — въздъхна дяконът. — Извинете ме великодушно, но изразът ви беше такъв, че си помислих, че непременно ще го убиете.
— Изпитвах силното изкушение да застрелям този подлец — каза Фон Корен, — но вие ми попречихте с вика си и не улучих. Цялата тази процедура обаче ми е неприятна и ме измори, дяконе. Чувствам се ужасно отпаднал. Да си тръгваме…
— Не, разрешете ми да се върна пеша. Трябва ми да поизсъхна, че съвсем прогизнах и премръзнах.
— Е, както искате — каза с посърнал глас изтощеният зоолог, качи се в каляската и затвори очи. — Както знаете…
Докато се суетяха около екипажите и се настаняваха в тях, Кербалай стоеше край пътя, уловил се с две ръце за корема, ниско се покланяше и показваше зъбите си, той мислеше, че господата са пристигнали да се любуват на природата и да пият чай, и не разбираше защо пак се качват в каляските си. При общото безмълвие върволицата потегли и край духана остана само дяконът.
— Дошъл духан пие чай — каза той на Кербалай. — Мой иска да яде.
Кербалай говореше добре руски, но дяконът си мислеше, че татаринът ще го разбере по-добре, ако му се говори на развален руски език.
— Яйца пържил, кашкавал давал…
— Ела, ела, попе — взе да му се кланя Кербалай. — Всичко ще ти принеса… И кашкавал има, и вино има… Яж каквото ти хареса.
— Как е на татарски Бог? — попита го дяконът при влизането си в духана.
— Твоят бог и моят бог са едно — каза Кербалай, който не го разбра. — Бог за всички е един, ама хората са различни. Едни са руснаци, други — турци или ингилизи — всякакви, хора много, а Бог е един.
— Хубаво. А щом всички народи се кланят на единия Бог, защо вие, мюсюлманите, гледате на християните като на вечни врагове?
— Защо се сърдиш? — каза Кербалай и се улови с две ръце за корема. — Ти си поп, аз — мюсюлманин, ти казваш — искам да ям, аз ти давам… Само богатият знае кой е твой бог, кой — мой, а за бедния е все едно. Хайде яж.
Докато в духана се водеше този богословски разговор, Лаевски пътуваше за вкъщи и си спомняше колко страшно му беше да тръгне на разсъмване, когато пътят, скалите и планината бяха мокри и тъмни и неизвестното бъдеще му изглеждаше страшно като пропаст, на която не се вижда дъното, а сега дъждовните капки, нависнали по тревата, и камъните блестяха от слънцето като елмази, природата радостно се усмихваше и страшното бъдеще оставаше назад. Той поглеждаше тъжното, обляно със сълзи лице на Шешковски и пред себе си — към двете каляски, в които седяха Фон Корен, секундантите му и докторът, и му се струваше, че се връщат от гробища, където току-що са погребали някакъв мъчен, непоносим човек, който им е пречел да живеят.