„Всичко е свършено“ — мислеше той за своето минало и предпазливо опипваше с пръсти шията си.
Отдясно на шията му, около яката, се бе появила малка подутина, продълговата и дебела колкото малкия му пръст, и той чувстваше болка, сякаш някой го бе парнал с ютия по врата. Беше го контузил куршумът.
А после, когато се върна вкъщи, за него се проточи дълъг, чуден, сладък и забулен като забрава ден. Той се вглеждаше като излязъл от затвор или болница в отдавна познати предмети и оставаше изненадан, че масите, прозорците, светлината и морето предизвикват у него жива, детска радост, каквато отдавна вече не бе изпитвал. Пребледнялата и силно отслабнала Надежда Фьодоровна не разбираше кроткия му глас и странната му походка; тя бързаше да му разкаже за всичко, което се бе случило с нея… Струваше й се, че той вероятно не я чува и не я разбира и щом разбере всичко, ще я прокълне и убие, а той я слушаше, милваше лицето и косите й, гледаше я в очите и говореше:
— Освен тебе си нямам никого…
След това дълго седяха в градинката пред входа притиснати един до друг и мълчаха или пък, мечтаейки на глас за бъдещия си щастлив живот, си разменяха кратки, откъслечни фрази и на него му се струваше, че никога преди това не е говорил толкова дълго и красиво.
Глава 21
Изминаха три месеца и нещо.
Настъпи денят, определен от Фон Корен за заминаването му. От сутринта валеше студен дъжд на едри капки, духаше нордостът и в морето се беше появило силно вълнение. Разправяха, че в такова време параходът едва ли ще застане на рейда. По разписание трябваше да пристигне след девет часа сутринта, но Фон Корен, който бе излязъл на кея по обед и следобед, не можа да види през бинокъла нищо освен сиви вълни и дъжда, застилащ хоризонта.
Към края на деня дъждът престана и вятърът започна да стихва. Фон Корен се беше примирил вече с мисълта, че този ден няма да замине, и седна да играе със Самойленко шах; но когато се стъмни, ординарецът доложи, че в морето се били показали светлини и че са видели ракета.
Фон Корен се разбърза. Преметна чантата си през рамо, целуна се със Самойленко и с дякона, обиколи, без да е необходимо, всички стаи, сбогува се с ординареца и с готвачката и излезе на улицата с такова чувство, сякаш бе забравил нещо у доктора или в своето жилище. На улицата тръгна редом със Самойленко, зад тях — дяконът с една кутия, а най-отзад — ординарецът с два куфара. Единствено Самойленко и ординарецът различаваха мъждукащите светлинки сред морето, останалите се взираха в тъмнината и нищо не забелязваха. Параходът беше спрял далеч от брега.
— По-живо, по-живо — подканяше ги Фон Корен. — Страхувам се да не тръгне!
Когато минаваха покрай къщурката с трите прозореца, в която скоро след дуела Лаевски се беше преместил, Фон Корен не се стърпя и надникна през прозореца. Лаевски седеше превит над масата с гръб към прозореца и пишеше.
— Не мога да се начудя — тихо каза зоологът. — Как можа така да се стегне!
— Да, достойно е за учудване — въздъхна Самойленко. — Седи тъй от сутрин до вечер, все седи и работи. Иска да си изплати дълговете. А живее, брат, по-зле и от просяк!
Измина половин минута в мълчание. Зоологът, докторът и дяконът стояха до прозореца, без да откъсват очи от Лаевски.
— Така и не можа да замине от тук, сиромахът — каза Самойленко. — А помниш ли как се беше разтичал?
— Да, здравата се е стегнал — повтори Фон Корен. — Сватбата му, тази целодневна работа за къшея хляб, новият израз на лицето му и дори походката — всичко това е до такава степен необикновено, че не знам как да го нарека — зоологът улови Самойленко за ръкава и продължи с вълнение в гласа: — Предай на него и жена му, че когато съм си заминавал, съм останал удивен от него и съм му пожелал всичко най-хубаво… и го помоли, ако е възможно, да не ме помни с лошо. Той ме познава. Знае, че ако можех тогава да предвидя тази промяна, можех да му стана най-добрият приятел.
— А ти се отбий при него, сбогувай се.
— Не. Неудобно е.
— Защо? Кой знае, може никога повече да не се видите с него.
Зоологът помисли и каза.
— Това е истина.