Самойленко тихо почука с пръст по прозореца. Лаевски трепна и се огледа.
— Ваня, Николай Василич желае да се сбогува с теб — каза Самойленко. — Той си заминава.
Лаевски стана от масата и отиде в антрето, за да отвори вратата. Самойленко, Фон Корен и дяконът влязоха вътре.
— Аз само за минутка — започна зоологът, снемайки в антрето галошите си, и вече съжаляваше, че бе отстъпил на чувството си и бе влязъл тук без покана. „Като да му се натрапвам — помисли си той, — а това е глупаво“. — Извинете, че ви безпокоя — каза на Лаевски, когато влезе в стаята му, — но аз заминавам в момента и ми се дощя да ви видя. Един Господ знае ще имаме ли повече такъв случай.
— Много се радвам… Най-покорно ви моля — каза Лаевски и несръчно помести столове към гостите си, сякаш желаеше да им прегради пътя, след което застана насред стаята и взе да потрива ръце.
„Напразно не оставих свидетелите на улицата“ — помисли си Фон Корен и каза твърдо:
— Не ме помнете с лошо, Иван Андреич. Да се забрави миналото, разбира се, не може, то е твърде тъжно и не съм дошъл, за да ви се извинявам или уверявам, че не съм виновен. Аз действах искрено и не съм изменил оттогава на убежденията си… Наистина, както виждам сега за голяма моя радост, аз съм грешал спрямо вас, но нали човек може да се препъне и на равно? Такава е, изглежда, човешката съдба: ако не сбъркаш в главното, ще сбъркаш в подробностите. Никой не знае действителната истина.
— Да, никой не знае истината… — каза Лаевски.
— Е, прощавайте… Да ви дава Бог всичко най-добро.
Фон Корен му протегна ръка; Лаевски я стисна и се поклони.
— Не ме помнете с лошо — каза Фон Корен. — Предайте моите поздрави на съпругата си и й кажете, че много съжалявам, задето не съм могъл да се сбогувам с нея.
— Но тя си е вкъщи.
Лаевски отиде до вратата на другата стая и каза там:
— Надя, Николай Василиевич желае да се сбогува с теб.
Излезе Надежда Фьодоровна; тя се спря на вратата и плахо погледна гостите си. Лицето й имаше виновен и изплашен израз, а ръцете си държеше като смъмрена гимназистка.
— Заминавам веднага, Надежда Фьодоровна — каза Фон Корен, — и дойдох да се простим.
Тя нерешително му протегна ръка, а Лаевски се поклони.
„Колко жалки са обаче и двамата! — помисли си Фон Корен. — Не е лесно да се свикне с такъв живот“.
— Ще бъда в Москва и в Петербург, няма ли да ви трябва нещо от там? — попита той.
— Какво да трябва? — каза Надежда Фьодоровна и разтревожено се спогледа с мъжа си. — Като че ли нищо…
— Да, нищо… — каза Лаевски, потривайки ръце. — Нашите поздрави.
Фон Корен не знаеше какво още можеше и бе нужно да каже, а когато влизаше преди малко тук, си мислеше, че ще изрече твърде много хубави, топли и значителни неща. Той мълчаливо стисна ръцете на Лаевски и жена му и излезе от дома им с тягостно чувство.
— Какви хора! — говореше си дяконът полугласно, вървейки отзад. — Боже мой, какви хора! Во истина десницата божия е насадила това лозе! Господи, Господи! Един победил хиляди, а друг безброй. Николай Василич — каза той възторжено, — знайте, че днес вие с него победихте най-големия от враговете човешки — гордостта!
— Хайде де, дяконе! Какви победители сме ние с него? Победителят гледа с поглед на орел, а той е жалък, плах, потиснат, кланя се като китайски идол, а на мен… на мен ми е мъчно.
Отзад се раздадоха стъпки. Беше Лаевски, който ги догонваше, за да изпрати Фон Корен. На пристанището стоеше ординарецът на Самойленко с двата куфара, а малко по-нататък — четирима гребци.
— Ама бая си духа… брр! — каза Самойленко. — Кой знае навътре пък в морето каква буря ще е — ах, ах! Ама и време си избрал, Коля.
— Не ме е страх от морската болест.
— Не става дума за това… Да не те обърнат тия ахмаци. Трябваше да тръгнеш с лодката на агенцията. Къде е лодката на агенцията? — провикна се той към гребците.
— Замина, ваше превъзходителство.
— А на митничарите?
— Също замина.
— Защо не доложихте? — разсърди се Самойленко. — Дръвници!
— Все едно, не се ядосвай… — каза Фон Корен. — Е, прощавай. Бог да ви пази.
Самойленко прегърна Фон Корен и го прекръсти три пъти.
— Не ме забравяй, Коля… Пиши… Ще те чакаме идната пролет.
— Прощавайте, дяконе — каза Фон Корен и стисна ръката на дякона. — Моите благодарности за компанията и за интересните разговори. Мислете за експедицията.
— Ех, господа, ако ще и накрай света! — засмя се дяконът. — Нима съм против?
Фон Корен позна в тъмното Лаевски и мълчаливо му протегна ръка. Гребците вече стояха долу и придържаха лодката, която се удряше в пилоните, макар вълноломът да я ограждаше от големите вълни. Фон Корен се спусна по трапа, скочи в лодката и седна на кормилото.