— Иван Андреич! — викна му някой от съседната стая. — Вкъщи ли сте си?
— Да! — отзова се Лаевски. — Какво има?
— Книжата!
Лаевски се надигна лениво, с главоболие и като се прозяваше и шляпаше с пантофите, отиде в съседната стая. Там пред отворения прозорец стоеше отвън на улицата един от неговите млади колеги и слагаше върху перваза на прозореца официалните книжа.
— Сега, драги — меко каза Лаевски и тръгна да търси мастилница; върна се до прозореца, подписа книжата, без да ги чете, и каза: — Жега!
— Да. Днеска ще дойдете ли?
— Едва ли… Нещо не ми е добре… Кажете, драги, на Шешковски, че ще намина следобед при него.
Чиновникът си отиде. Лаевски се опъна отново на канапето и се замисли:
„И така, трябва да се претеглят всички обстоятелства и да се вземат предвид. Преди да си замина от тук, трябва да платя дълговете си. Дължа около две хиляди рубли. Пари нямам… Това, разбира се, не е важно; една част ще заплатя някак си, а другата ще изпратя по-късно от Петербург. Главното е Надежда Фьодоровна… Преди всичко трябва да си изясним отношенията… Да“.
Малко по-късно той съобразяваше: „Дали да не ида по-добре да се посъветвам със Самойленко?“
„Може и да ида — мислеше той, — но каква полза от това? Пак ще взема да му говоря ни в клин, ни в ръкав за будоара, за жените, за това, кое е честно и кое не. Какви ти тук, дявол да го вземе, разговори за честното и нечестното, когато трябва да спасявам по-скоро живота си, когато се задушавам в този затвор и се погубвам?… Трябва най-после да се разбере, че да се продължава един такъв живот, като моя, е подлост и жестокост, пред които всичко останало е дребно и нищожно. Да бягам! — повтаряше си той, докато сядаше. — Да бягам!“
Безлюдният морски бряг, неутолимият зной и еднообразието на трепкащите в омарата лилави планини, вечно еднакви и мълчаливи, вечно усамотени, му навяваха тъга и както му се струваше, го приспиваха и ограбваха. Възможно е да е много умен, талантлив, удивително честен; възможно е, ако не е обграден от всички страни с море и планини, от него да излезе отличен земски деятел, държавник, оратор, публицист, герой. Кой знае! Ако е така, нали ще е глупаво да умува честно ли е даровитият и полезен човек, например музикант или художник, да разбива стена и да лъже своите пазачи, за да избяга от плен? В положението на такъв човек всичко е честно.
В два часа Лаевски и Надежда Фьодоровна седнаха да обядват. Когато готвачката им поднесе доматена чорба с ориз, Лаевски каза:
— Всеки ден едно и също. Не може ли веднъж чорбата да е със зеле?
— Няма зеле.
— Интересно. И у Самойленко ядат чорба от зеле, и у Маря Константиновна, само аз, кой знае защо, съм длъжен да сърбам тая сладникава помия. Не може така, скъпа.
Както е при огромното мнозинство съпрузи, по-рано не минаваше нито един обяд без капризи и сцени между Лаевски и Надежда Фьодоровна, но откакто реши, че вече не я обича, той гледаше да й отстъпва във всичко, говореше с нея меко и вежливо, усмихваше се, наричаше я „скъпа“.
— Тази чорба има вкус на сладък корен — каза той и се усмихна, силеше се да изглежда приветлив, но не издържа и добави: — Никой не се грижи у нас за домакинството… Ако наистина си толкова болна или заета с четене, моля, аз ще се заема с кухнята.
По-рано тя би му отвърнала „Заеми се“ или „Виждам, че искаш да ме превърнеш в готвачка“, но сега само плахо го погледна и почервеня.
— Е, как се чувстваш днес? — попита я той ласкаво.
— Днес нищо особено. Само съм малко отпаднала.
— Трябва да се пазиш, скъпа. Ужасно се тревожа за теб.
Надежда Фьодоровна боледуваше от нещо. Самойленко казваше, че имала периодично повтаряща се треска, и я тъпчеше с хинин; другият доктор — Устимович, висок, мършав, саможив човек, който денем си седеше вкъщи, а вечер, хванал изправен бастуна в скръстените си зад гърба ръце, бавно се разхождаше по крайбрежната улица и кашляше, пък намираше, че имала някаква женска болест, и й предписваше сгряващи компреси. Преди, когато Лаевски я обичаше, болестта на Надежда Фьодоровна пораждаше у него жалост и страх, сега обаче виждаше и в болестта й фалш. Пожълтялото сънливо лице, безизразният поглед и прозевките, наблюдавани у Надежда Фьодоровна след пристъпите на треската, и това, че по време на тези кризи тя лежеше загърната с шал и приличаше повече на момченце, отколкото на жена, както и че в стаята й беше задушно и непроветрено — всичко това според него разрушаваше илюзията и беше протест срещу любовта и брака.