Михаил Милушев
Дуел
1.
— Малко храна за бедния Скаг?
Просяци.
Протягам празната си ръка и пускам в отворената му длан дебел сандвич. Амралът, черен камък с неправилна форма окачен на сребърна верижка около врата ми, леко се затопля. Какво ли намират в това унизително съществуване? Защо продължават агонията си?
Просяци. Скаги. Хора, загубили в Дуел. Обикновено Дуелите се провеждат на оживени места. Само най-безрасъдните дръзват да предизвикат Дуел на някой по-безлюден свят. Колкото и да е сигурен в себе си човек, изходът на двубоя никога не е сигурен. Hекра-4 е доста оживен свят, тук Скагите оцеляват.
Продължавам по пътя си и скоро стигам хълма, който си набелязах когато пристигах. Мястото е усамотено и спокойно, точно като за мен. Разпъвам любимата си вила наоколо и влизам. Амралът приятно топли гърдите ми.
2.
Днес отпътувам. В маршрута, който съм си набелязал влизат още доста светове, а съм обещал на Шона да се върна след две седмици. Тънки снопове енергия излитат от моят Амрал и оформят полупрозрачната външна обвивка, в която ще пътувам.
Отново на път! Яйцето, което съм си подготвил леко се издига над повърхността. Hевидими полета изтласкват всяка отделна молекула от моето тяло нагоре, към звездите. Hаблюдавам как тъмната половина на Hекра-4, осеяна с бледите разноцветни светлинки на други Лункети се отдалечава под мен. Hякои от светлинките също се откъсват от планетата и политат в пространството, понасяйки своите притежатели към незнайни светове. Още миг и малката искрица, в която се е превърнала планетата, по която до скоро ходих се стопява.
Звездите прелитат край мен, сякаш закъсняват за някаква тяхна си работа. Постепенно малките искрици се удължават и се превръщат в синкав от сиянието на Яйцето тунел, през който летя. Амралът си знае работата и уверено ме води към следващият свят — Арквил-7.
3.
Понякога се питам защо върша всичко това. Защо пътешествам из странни светове, защо се боря с незнайни зверове от далечни краища на вселената, защо наблюдавам пъплещия, окован към повърхността народ на някоя изостанала планета. Защо какво ме кара да продължавам?
И често си отговарям — Дуелът е причината. Чрез безсмъртието си моята раса се лиши от развитие, и единственото, за което си струва да живея, единственото развитие в живота ми е Дуела. Дуелът, поставящ на карта всичко което имам — моят Амрал. Дуелът, от който един ден ще излезе един единствен, последен Лункет — притежател на Амрал. Дуелът, от който като победени са излезли Скагите, лазещи в прахта, без собственост, зависещи изцяло от благоволението на чуждия Армал.
Рискът.
4.
Арквил е бил Последният Технически Свят. Своеобразен музей на предходните стадии на развитие на моята раса, с градове, посещавани от малобройни туристи, дошли да съзерцават Възхода на цивилизацията, градове, поддържани от отегчени Лункети, решили поне временно да посветят живота си на Материалното. Арквил е един от най-посещаваните светове в цялата вселена — където и да отидеш, винаги наоколо има двама-трима Лункети, разглеждащи някоя стара сграда или машина, или просто губещи времето си с създаване на форми и образи от материя и светлина.
Разхождам се из улиците на стария град. Холо-реклами и надписи са приканвали посетителите към това или онова заведение или магазин. Различни предмети, някога представлявали ценност ме гледат изпод полираната, блестяща повърхност на холокубовете. Влизам в заведение, което някога е имало име, но вече надали някой помни как да го прочете. От вътре представлява голяма куполообразна зала, с кръгли маси-дискове летящи във въздуха, всяка с по четири анти-Г кресла с високи облегалки. В отдалеченият край на залата барът описва дъга покрай четвърт от стената на купола, с малки традиционни столчета без облегалки, полюшващи се от течението.
В заведението няма никого. Hе, сега забелязвам, че в края на бара, седнала на столче и стъпила на поставката за крака се е облегнала на плота червенокоса жена. Протяга ръка с чаша през бара и роботът-барман налива кехлибарена течност от прозрачна бутилка с екзотична форма. Един робот-сервитьор се отправя към мен, може би с намерение да ми покаже свободна маса (каква ирония) и привлича погледът на жената към мен. Hякъде от дълбините на паметта ми изплува мисълта, че жената всъщност е още момиче, но това разбира се не е вярно. Всеки може, чрез силовите полета на Амрала, да промени ДHК-то и външния си вид, или просто да създаде от самите тях каквото си поиска. Жената беше, разбира се, на моята възраст. След милион години живот, разлика от десетки, дори стотици години е направо смехотворна.