— Хайтхиъ — ми каза той с нисък, успокояващ глас. Предпазливо протегна напред ръката си и когато погледнах към нея, той бавно се пресегна, взе дясната ми ръка в своята и премести и двете нагоре и надолу преди да ме пусне.
— Аз съм Хивиан от мобоасите — му казах аз.
Той поклати глава и се удари по гърдите.
— Уилям Бърд — кaза той. — Бърд Савие, Бърд.
— Бърд — казах аз, кимайки тържествено. Можех да схвана това.
Посочих себе си:
— Хивиан.
— Хи-вии-ан — каза той.
Аз се усмихнах и той също се засмя в отговор, Посочих странното дърво.
— Духовете ли са го изпратили тук? — попитах аз.
Той поклати глава и каза нещо неразбираемо. Поклатих глава в отговор. Трябваше да го научим да говори езика ни, ако се налагаше да живеем заедно някъде. И все пак, бе съвсем ясно, че той е вожд на тези странни, белокожи хора, тъй като дойде да разговаря с мен, така че реших да му покажа всички любезности, които изискваше неговото положение. Можеше да се окаже ценен съюзник ако ни нападнеше друго племе или диви животни, мислех си аз. Ако хората му се окажеха опасни, винаги можехме да ги прогоним.
Той посочи мъжът, който се падаше в ляво на мен, който бе също така бледокож и с голям нос, въпреки че очите му бяха кафяви като презрял банан.
— Карвър.
После посочи мъжа вдясно на мен, който беше по-нисък и по-слаб, с кафяви очи като моите.
— Шей — каза Бърд.
— Карвър, Шей — повторих аз кимайки и двамата белокожи ми кимнаха в отговор.
— Ела — казах на Бърд. Посочих тази част на Реката, където Еона все още копаеше глина.
Направих крачка натам.
— Ела, Бърд!
Той изглежда разбра, какво исках, обърна се и бързо заговори на своя Карвър, а Карвър се обърна и се запъти обратно за да застане до странното сребърно дърво.
Бърд направи три стъпки към Еона и ме погледна въпросително. Аз го настигнах и ние тръгнахме рамо до рамо, като равни с неговия копиеносец на име Шей, който ни следваше. Докато вървяхме, аз посочих първо към небето и изговорих името му, после към Реката, към тревата и дърветата. Всеки път Бърд прилежно повтаряше това, което бях казал. Желанието му да се учи бе добър знак, реших аз и предвещаваше добро за бъдещето на двете ни селища. Той щеше да говори моя език като цивилизован човек на няколко луни.
Когато наближихме, Еона и неговите хора спряха да работят и ни изгледаха внимателно. В очите на Еона проблесна разпознаване, помислих си аз, той и преди е виждал хора от рода на Бърд.
Ние с Бърд спряхме на края на Реката.
— Това е моя приятел Бърд — високо казах аз. — Той е вожд на белокожите хора нагоре по Реката. — Посочих към странното им дърво. — Другият мъж се нарича Шей и той е копиеносецът на Бърд.
Еона се приближи, газейки през Реката.
— Не искаме да имаме нищо общо с белокожите хора — каза той тихо, но сериозно. — Те са опасни.
— Защо? — попитах аз, също с тих глас.
— Виждал съм белокожи като Бърд и преди. Дойдоха да живеят в гората, недалеч от селото ми. През цялото време те все говореха ли говореха за бялата си богиня, Дева Мария и ни караха да й се покланяме като царица на всички духове. — Той се изплю. — Те ни даваха подаръци за да ни накарат да се покланяме на Дева Мария — ножове с остриета, които блестяха като слънцето, ярки мъниста, дрехи като техните, купи и чаши, които не се чупеха.
— Говориш ли езика им? — попитах аз.
— Няколко думи не повече — други тук може да го говорят. Много хора отидоха да се покланят на Дева Мария и да живеят между белокожите като техни роби.
Аз се намръщих. Това наистина беше лоша новина, вместо приятели и съюзници вероятно бях довел заговорници помежду нас. С ъгълчето на окото си изучавах Бърд, който се взираше в мъжете, копаещи глина с непроницаемо изражение на лицето. Какво виждаше в нас… роби? — съюзници? — нещо напълно различно?
— Трябва да се държим настрана от тях — реших аз.
Еона кимна.
— Това е мъдро.
— Освен ако — продължих аз — те не изберат да се присъединят към нас и да живеят между нас, като народ.
— Няма да направят това — каза той.
— Ще видим.
Другите копачи на глина бяха отишли до брега да трупат глината, докато говорим, а Марага и повечето от жените се връщаха от разузнавателната си работа с цветни плодове и листа. Жените седнаха и започнаха да работят с глината. Някои дъвчеха плодове и листа и ги изплюваха, когато бяха станали на каша, други ровеха за личинки и други насекоми с малки бамбукови пръчки. Самата Марага омесваше плодове, листа, насекоми и глина ведно с опитни пръсти, като първо направи червена и синя, а после зелена и жълта боя, която разсипа на по-широки зелени листа.