Ахвайки, той се спря и само ме погледна, после бавно се свлече на колене. Аз изтръгнах копието си и го ударих през лицето с тъпия му край. Той се строполи и не помръдна — бе или мъртъв или умиращ.
Побледнял, Бърд се взираше в мен. Той избъбри нещо, обърна се, падна на колене и повърна. Не беше ли виждал преди кръв и смърт? — чудех се аз. Държеше се като момче при първото нападение на селото си.
Жената, която лежеше с Клей, скочи и тихомълком изчезна някъде в тъмнината. Аз вдигнах двете парчета червен плат, който беше оставила да лежат в мръсотията. Духовете няма да имат нищо против да ги взема, помислих си аз.
Сега вече бях видял достатъчно за да се потвърдят подозренията ми. Каквото и да се бе случило с другите белокожи, то не бе засегнало Бърд: украсата на лицето и гърдите му го бяха оставили на мира.
— Да се връщаме — му казах аз и когато тръгнах към селото ни, той се вдигна и ме последва.
Когато наближихме портата на селото, изведнъж една малка кафява фигура изскочи от тревата и се блъсна в мен, пищейки като маймуна.
Хвърлих копието си, хванах малките ръце и вдигнах малкото тяло нагоре във въздуха.
Беше Джакуа, едно от най-малките момчета в селото. Той бе само на 8–9 години, слаб като тръстика, но все пак силен и жилав. Риташе, докато Бърд сграбчи краката му и заедно, тръшнахме го на земята и седнахме връз него, за да му попречим да ни хапе и рита.
Той дъвчеше нещо в устата си. Бърд се протегна, разтвори челюстите на Джакуа и го извади, като едва успя да избегне загубата на пръстите си между зъбите на Джакуа през това време.
Приличаше на бял плужек в полумрака. Бърд го подуши подозрително, после го подаде на мен.
Беше меко, лепкаво и топло на допир. Имаше сладко, ароматно ухание.
— Дъвка — каза Бърд. Той ми показа с жестове как вади нещо от контейнера и аз разбрах, че той имаше предвид, че тази странна дъвка беше дошла от неговата кутия на духовете. Прав бях, духовете бяха опитали да ни изиграят с подаръците си. Ако поставехме нашите кутии в дървото на духовете, нямаше да ни сполети нищо по-добро от съдбата на белокожите.
Погледнах назад към дървото на духовете, слушайки виковете, риданията и стенанията на белокожите мъже и жени във властта на злите духове навярно, помислих си аз, тази дъвка беше като джаварата, която правехме и вдишвахме за да ни заведе по-близо до света на духовете, Сигурно беше така.
Малкият Джокуа се беше умълчал. Той ми позволи да го вдигна и аз го носех през останалия път до селото. През цялото време държах дъвката в ръката си
Ние затворихме портата на селото. Докато жените се занимаваха с Джокуа, аз извиках всички мъже. Те се събраха около мен и аз им разказвах всичко, което бях видял около дървото на белокожите.
— Духовете са ги измамили — казах аз, като им показах дъвката. — Тази дъвка е като джавара. Тя е отворила душите им за духовете.
— Тогава те сега са обладани — каза Еона.
— Вярно — казах аз. — Те не се предпазиха, както направихме ние. Никой от тях не оцвети тялото си за да покаже, че е човек.
— Трябва да ги прогоним оттук — каза твърдо Еона. — Ще имаме още повече неприятности, ако останат.
Другите също се присъединиха към думите му. Въпреки това аз поклатих глава.
— Не трябва да правим нищо, докато не се разходя с духовете — казах аз. — Сега имам дъвката. Ще я сдъвчем и ще видя кой ни е довел на това място и с каква цел. Само тогава можем да действаме.
Еона помисли за малко, после кимна.
— Това е мъдро — призна той.
Седнах до огъня, погледнах пламъците, после пъхнах дъвката в устата си и бавно задъвчих. Вкусът бе странен, едновременно сладък и горчив и не приличаше на нищо, което съм ял преди.
Отначало не стана почти нищо. Бавно пламъците започнаха да стават зелени, после сини, издигайки се пред мен като планина от цветове. Усетих топлината по цялото си тяло, затворих очи и почувствах себе си като птица, която се рее над земята.
Приземих се на едно място, което много приличаше на гората, където бях живял в действителния свят. По дърветата имаше ярки птици, маймуните бъбреха нещо, докато край главата ми прелитаха златни и червени пеперуди. Можех да подуша влагата на земята и да усетя топлия бриз по кожата си. Погледнах към ръцете си и видях, че татуировките ми се бяха върнали. Изглеждах като човек, какъвто винаги съм бил.
Една широка следа вървеше през сечището. Последвах я. Клоните се извиваха над главата ми и наоколо притъмня. Стигнах до стари каменни развалини, а на върха на развалините седеше огромен черен бръмбар.
— Ти ли си Кокоти? — попитах бръмбара. Чувствах как треперя от страх. Никога преди не бях заставал лице в лице с този велик дух.