Грегър посегна към следващата бутилка бренди. Трябваше да се полее грандиозното откритие.
Арнолд продължаваше с уверен глас:
— Лесно ще се справим с Дух V. Лонгстийд 42 може да се елиминира без особени трудности. И тогава ще бъдем богати, съдружнико!
Грегър искаше да вдигне тост, когато в главата му проблясна тревожна мисъл:
— Ако са само халюцинации, какво е станало със заселниците?
Този път Арнолд помълча, преди да отговори.
— Лонгстийд 42 предизвиква понякога инстинкт за смърт. Заселниците вероятно са се побъркали, избили са се един друг.
— И нито един не е останал жив?
— Разбира се. Последните са се самоубили, или са умрели от получените рани. Не мисли изобщо за това. Веднага се качвам на кораба. Ще дойда да направя онези изследвания. След ден-два ще те прибера оттам.
С тези думи завършиха разговора. Тази вечер Грегър си позволи да изпие останалото бренди. Сметна, че му се полага. Загадката на Дух V беше разрешена и не след дълго те щяха да бъдат богати. Тогава той ще може да си позволи лукса да наеме човек за кацане на странните планети, а той самият ще си седи в къщи и ще дава инструкции по радиото.
Следващия ден се събуди с махмурлък. Корабът на Арнолд още го нямаше. Опакова вещите си и започна да чака. Свечери се, а корабът никакъв го нямаше. Седна на прага на бараката и се загледа в залязващото слънце. После влезе вътре и си приготви вечеря.
Съдбата на колонистите още го безпокоеше, но си налагаше да не мисли за тях. Вероятно имаше някакво логично обяснение. След вечерята полегна на леглото. Само затвори очи и чу нечие плахо кашляне.
— Здрасти — каза Червено-Пурпурният Излапвач.
Роденото от въображението му чудовище се беше върнало, за да го изяде.
— Здрасти, приятел — отвърна Грегър без сянка страх или тревога.
— Изяде ли ябълките?
— Много се извинявам. Забравих.
— Е, жалко — Излапвача се стараеше да скрие разочарованието си. — Донесох шоколадовия крем — и показа кутията.
Грегър се усмихна:
— Можеш да изчезнеш. Зная, че си само творение на моето въображение. Не можеш да ми сториш зло.
— Аз няма да ти сторя зло. Аз само имам намерение да те изям.
Той се приближи до Грееър, който стоеше и се усмихваше, въпреки че би предпочел Излапвача да не изглежда толкова реален и материален. Излапвачът се наведе и се опита да ухапе Грегър по ръката.
Грегър рязко се дръпна и погледна ръката си. Виждаше се кръв. От раните течеше кръв — истинска, негова кръв.
Телата на заселниците бяха разкъсани, изпохапани и нарязани.
В този миг Грваър си спомни един хипнотичен сеанс, който някога беше наблюдавал. Хипнотизаторът каза на медиума си, че допира до ръката му запалена цигара. Докосна я с химикалка. Само след няколко секунди на ръката на медиума се появи червенина и мехурче — той беше повярвал в изгарянето.
Следователно, ако подсъзнателно човек не вярва, че е жив, той наистина умира! Той не вярваше в Излапвача. Но подсъзнанието му вярваше.
Грегър се втурна към вратата. Но Излапвача му препречи пътя. Грабна го с лапите си и доближи зелената си муцуна до врата му.
Вълшебната дума! Каква беше тя?
Грегър викна:
— Алфоисто?
— Не, не е тази дума — обясни Излапвача. — Моля те, не се дърпай!
— Регнастцкио!
— Не. И престани да се въртиш, тогава всичко ще свърши преди…
— Урспелхарпило!
Излапвача изкрещя от болка и го пусна. Издигна се към тавана и изчезна.
Грегър се строполи на стола. Беше останал без сили. Краят беше толкова близко. Прекалено близко. Идиотско беше де умреш по този начин — разкъсан на парчета от своето собствено, въпиющо смърт въображение. Цял късмет, че си спомни онази думичка. Само дано Арнолд побърза…
Чу тихо кикотене. Разнесе се в тъмното, зад вратата. Беше си спомнил детските години. Пак беше на девет години. Пак се беше върнал Мракозвяр — неговият Мракозвяр, едно чудато, кльощаво, будещо ужас творение, което се криеше зад вратата, спеше под леглото и нападаше само в тъмното.
— Угаси лампата — рече Мракозвяр.
— Хич и не мисля — отвърна Грегър, грабвайки лъчемета. В осветената стая беше в безопасност.
— Съветвам те да я угасиш!
— Не!
— Добре тогава. Еган, Меган, Деган!
Три дребни същества се втурнаха в стаята, хвърлиха се към електрическата крушка и започнаха да я хрускат с апетит. В стаята притъмня. Грегър стреляше всеки път, когато някое от тях се приближаваше до лампите. Стъклото се разпръсна на парченца, но гъвкавите същества успяха да отскочат. И тогава Грегър си даде сметка какво беше направил. Онези същества не можеха да изядат лампите. Въображението не действува на мъртвите предмети. На него само му се струваше, че в стаята става по-тъмно. И… строши всички електрически крушки! Въображението му му изигра жестока шега.