We run
We hide
We wait and we want
The good life
Aw sure
You’re right
This ain’t the good life
Ah, Elegantly wasted
Ah, Elegantly wasted
Look at all the crimes
Baby’s down on the world cause she owns it
Making up her life
Nothing more, nothing less makes it Voodoo
We run
We hide
We wait and we want
The good life
The good life
Aw sure
You’re right
This ain’t, the good life
Ah, Elegantly wasted
Ah, Elegantly wasted
We look at all that shines
Baby’s down on the world and she knows it
If your spirit’s fine
Why don’t we make it rain like we used to
We run
We hide
We want
The good life
Aw sure
You’re right
This ain’t, the good life
Ah, Elegantly wasted
(you could be right, you could be certain,
you could be right)
Ah, Elegantly wasted
Ah, Elegantly wasted
(you could be right, you could be certain,
you could be right)
Ah, Elegantly wasted (feels like, feels like)
Elegantly wasted — you could be right
Ah, Elegantly wasted — you could be certain
Ah, Elegantly wasted — you could right
Feels right, feels right
INXS. „Elegantly wasted“
Първа част GET RICH OR DIE TRYIN[1]
[1] Богат или мъртъв (букв. Стани богат или умри, опитвайки се) — заигравка със заглавието на албума и филма на рапзвездата 50 Cent. — Б. р. ↑
РЕСТОРАНТЪТ
Ladies with an attitude
Fellows that were in the mood
Don’t just stand there let’s get to it
Strike a pose there’s nothing to it
Vogue
Vogue
Madonna. „Vogue“
Всичко започна тук, в Москва. Стоях си с моя познат Тимур — един от онези приятели, които всички по навик наричат приятели, макар че те, разбира се, не са ти никакви приятели, а просто хора, на които се обаждаш, когато вечер нямаш какво да правиш и искаш да ти направят компания на чашка, за да профукаш поредните две стотачки в някоя кръчма.
Двамата седяхме във „Vogue Cafe“, където (както е известно сред московските баровци) имаше лоша кухня, проблеми с паркирането, нагъл персонал и непрекъсната блъсканица на бара. Въпреки всички гадости, казани за този ресторант, той продължаваше да е едно от най-популярните московски заведения. Очевидно заради това, че когато стояха тук, баровците изпитваха някакъв особен, сходен на мазохизма кеф, щом търпяха всички тези ужасии, които безусловно можеха да се сравнят само с условията в нацистки концлагер. В моментите, когато поредният московски баровец на име Мигел или Дан, жестикулирайки отчаяно, ти разказваше поредната история за това колко „просташки са се държали“ с него във „Vogue“, а на всичкото отгоре, след като той дръзнал да сложи сервитьора на мястото му, нарочно се опитали „да го отровят с някакво менте“ и в същото време сравняваше този ресторант с „онзи… абе, нали се сещаш… концлагера… как беше… май че Моратау“, разбираш, че първо, този малоумник, който в училище не е успял да запомни Дахау, не е никакъв Мигел или Дан, а Миша или Денис и че също така е измислил тази история или я е щипнал от страниците на някое скапано списание, както и идиотското си име, което повече прилича на прякор. А освен това разбираш (и в този момент се изпълваш с благоговение чак до петите, както се е изпълвал с благоговение туземецът при вида на корабите на испанските конквистадори, пристигнали да му гепят златото) — та разбираш колко велик е всъщност ресторантьорът Аркадий Новиков, построил империя от заведения за такива хора.
И тъй, ние си седяхме във „Vogue“. И двамата бяхме доста пияни. Аз току-що бях споделил с Тимур идеята си някой да построи мръсна пивница, в която да сервират разредена бира и стогодишни чирози и където отвратително да смърди на засъхнала повръщня и на разлят по пода алкохол. И това да е нещо като възкресяване на центровете за прекарване на свободното време за възпитаници на техникумите и за шлосерите от район „Текстилници“ някъде през 1983 година. Идеята се състоеше в това, че ако този проект се реализираше от Аркаша, всички тези напуйчени шибаняци щяха да си запазват маси там една седмица предварително, за да плащат баснословни сметки за дисонанса между собствения си майбах и дебелата сервитьорка с мръсна престилка, която щеше да им сервира вмирисани кренвирши. А най-веселото беше това, че те щяха да куфеят много по-яко от вмирисаните кренвирши, отколкото от собствената си лимузина за няколкостотин хиляди евро. Щяха да ги плюскат, да ги хвалят и да ги препоръчват на приятелите си. А пък светските хроникьори щяха да изпаднат в свински възторг от „новия ресторант на Аркадий Новиков с интересен, оригинален подход към кухнята“. След като се обединихме около мнението, че това щеше да е „супер“ и „яко“, изпихме по още едно уиски и аз изпаднах в традиционното си състояние на пълна празнота, когато вечерта е завършила, но отново ти е страшно скучно и единственото желание, което изпитваш, е събеседникът ти да мълчи.
Но както винаги, точно в такива моменти събеседникът ти напира да ти каже нещо много важно. Тимур се наклони до ухото ми и то толкова близо, че започнах да усещам миризмата на алкохол, спагети с доматен сос и цигарен дим, примесен с вонята на кариес, от устата му. Опитах се малко да се отдръпна, но този пиян идиот отново се доближи до мен и ми предложи с шепот, който можеше да се чуе и на улицата, да се включа в проекта за развъждане на риби от атлантически произход в района около Москва. Тъй като разбрах, че ще продължи да върти тази плоча, се направих, че ми е еба си колко интересно и му казах, че, естествено, искам тутакси да стана рибен олигарх, особено с такъв умен партньор като Тимур, който вече е уредил всичко. И, разбира се, че ще намеря (както, впрочем, и той) 300 000 долара, които се искаха от мен (заради този проект!). Слушах цялата тази тъпотия и, за да не пукна от скука, разглеждах курвите наоколо.