— Утре е сряда.
— Какво искаш да кажеш, че тази седмица изобщо няма да има петък, така ли?
Всички дружно се разсмяха, а някой каза: „Това се отнася за нас“. И разговорът плавно премина към темата за клубния живот. Общо взето всички разговори се въртяха около три фрази: „Направо да паднеш“, „Забрави тая работа“ и „К’во ти пука?“ Сякаш хората се бяха събрали тук, просто за да се замерят в очите с тези фрази. Водех този шибан разговор с всички наред, като от време на време вмъквах свои изречения:
— Казват, че щели да затворят „First“ за ремонт…
— Така ли? А след ремонта ще стане още по-лош, нали?
— Не зная, но обещават да бъде много яко!
— Гороби се кани да открие „ZIMA–2“.
— Чух, че щял да се казва „Есен“.
— Ау, колко оригинално!
— Направо да паднеш!
— Забрави тая работа.
— Вече просто няма къде да иде човек.
— Гари се кани отново да отвори „XIII“, супер, нали?
— Тая новина вече е на три години, приятелю.
— Като костюма ти, старче.
— Забрави тая работа.
— Кой знае къде ще се премести „Zeppelin“?
— На летището в Тушино, ха-ха-ха!
— А Оганьозов кога ще отвори „Милиардер“?
— В другия живот, котенце.
— В „Кабаре“ ще е същата мъка.
— Сигурно. Всъщност к’во ти пука?
— Кракът ми повече няма да стъпи във „Fabrique“, там има само някакви пуберки.
— За сметка на това можеш да забършеш някоя студентка.
— Тука малко ли са ти?
— Какво ново ще има в „Mercury“ през есента?
— Гробище haut couture. С ковчези по индивидуална поръчка. Срокът на доставката е половин година.
— Шегуваш ли се? А покойникът къде ще лежи през това време?
— Предлагат на клиента да посочи точната дата на смъртта си, за да успеят с изпълнението на поръчката. Така че побързайте!
— Ти си кретен, котенце. Шегичките ти са направо да паднеш.
— Аз не се шегувам.
— К’во ти пука?
— Забрави тая работа.
— Знаеш ли, през септември „First“, „Poison“ и „Bad“ ще пуснат самолет през уикенда за Турция?
— Не зная, но всъщност аз не бих отишла, защото там има само наркомани.
— Ами ти каква си? Ха-ха-ха!
— Тъпанарка — с обиден глас. — За последен път се друсах преди две седмици и то съвсем малко — показва обема с палеца и показалеца си.
— А къде ще празнуваме Нова година?
— Сафирясай се, миличка, сега сме юли.
— К’во ти пука?
— През януари всички пак ли ще се съберат в Крушевел?
— Ох, толкова ми е писнал, но нямаме друг избор, ще се наложи.
— ВСИЧКИ пак ще са там. Толкова е скучно.
— Щом всички са ти писнали, можеш да идеш в Яхрома. Там също има планини и ски.
— Направо да паднеш.
Някак незабележимо изключих и се загледах в салфетката на масата. Моето ново момиче беше толкова увлечено в разговорите за клубовете, че като че ли бе забравило за съществуването ми.
— А ние опъваме каиша, нали, братко? — Миша сложи ръка на рамото ми.
— Да, разбира се. Това е необратим процес — отвърнах и го погледнах в очите.
— Скучно ли ти е тук?
— Навсякъде ми е скучно. Извинявай, приятелите ти са много готини, но сигурно скоро ще си тръгна. Само ще взема ей-тая, ако още ме помни.
— О… такива харизматични мъже не могат да бъдат забравени — засмя се Миша. — Хайде, разкажи ми какво става с теб, сто години не сме се виждали. — Той се обърна с гръб към околните, сякаш показваше, че изцяло се е съсредоточил върху нашия разговор.
Разказах му за работата си, за постоянните си мадами, за наркотиците, за московските клубове, за това, че съм изгубил духовните си ориентири, за мъката и безделието. Спомнихме си общите приятели, които още не бяха умрели или не бяха заминали в чужбина. И нашите предишни приятелки и техните успешни или неуспешни бракове. На свой ред Миша много ярко и остроумно ми разказа за работата си в Ню Йорк. За това как без малко не се оженил, за това в колко клуба е работил. А също и за частните купони в Милано и в Берлин, за лондонските диджеи, за педалите от Сан Франциско, за мацките в Маями, за руските новобогаташи в Марбел, за полетите с частни самолети, за наркоманския транс в Париж, за трошенето на пари в Сен Тропе и Крушевел, за частните клиники за богатите баровци в Швейцария, за травеститите в Тайланд.
Миша спадаше към онази категория хора, чието обаяние те омагьосва веднага и завинаги. Общуваше много лесно, беше крайно небрежен към парите, познаваше всички и всички го познаваха. Беше заклет хулиган и в същото време беше много маниерен и елегантен. Начинът, по който разговаряше и жестикулираше, моментално привличаше вниманието към него. Искаше ти се да го слушаш и дори най-лошото ти настроение моментално се изпаряваше. Изобщо Миша беше човек, когото задължително искаш да имаш за приятел, а още по-добре — за близък приятел. Беше идеален образец за лекомислен светски денди и мислещ човек. И имах чувството, че никога не бе напускал страната, защото беше много добре осведомен за онова, което ставаше в града. Но в същото време беше ясно, че е прекарал известно време в Европа. Понеже изглеждаше толкова различно.