— Проблем ли има, брато? — усмихна ми се Миша на предната седалка.
— Всичко е о’кей. — Показах му двата си вирнати пръста също като Ясер Арафат.
— Скоро ще стигнем. Там е страхотно. Нали не бързаш много?
— Изобщо не бързам…
И ето, че нашата компания нахлу в този клуб-кафене-ресторант, който се намираше на някаква пресечка на „Тверской“. Влязохме като истински кинозвезди. Единият държеше в ръката си начената бутилка шампанско, другият пушеше пура, третият прегръщаше момиче. И всички разговаряхме високо по мобилните си, смеейки се с цяло гърло и демонстрирайки по всевъзможни начини изключителната съсредоточеност в самите себе си. Макар че целият този спектакъл се разиграваше с едничката цел час по-скоро да ни забележат. И, ако може — всички едновременно. А момичето Лена ме попита със звънтящ от радост глас:
— Къде сме?
— Не зная. Всъщност к’во ти пука?
Миша отведе всички ни в сепарето с диваните, където се настанихме на две маси и веднага започнахме да поздравяваме хората наоколо. Тук контингентът беше малко по-различен, отколкото в „Галерия“. По-млад и по-свеж. Всички младежи бяха с мускулести ръце, а всички момичета — с мускулести кореми. Всички имаха спортни телосложения, бяха леко позагорели, крещящо модерни и хиперсексапилни. Казано накратко, бяха млади богове с изумителни тела на спортисти, които пращяха от здраве, и с абсолютно порочни лица с нездрав блясък в очите. Всички говореха шепнешком, усмихваха се съблазнително един на друг само с устни и от време на време докосваха лицата си с ръце, сякаш за да проверят дали всичко им е на мястото.
Тук всички разговори се въртяха около две диаметрално противоположни теми — наркотиците и здравословния начин на живот. И от всички страни се чуваше едно и също:
— Тридесет дози, както винаги, взехме ги от Ваня, тя е на диетата на Волков — пълно разделно хранене, кокаин, смесен с хероин, нов корт с хубав бар, тоя пич винаги има нещо за шмъркане, треньорката е много секси, тая кучка, симпатичната дилърка от Литва, плувахме два километра, държа ме два часа, страхотен пич, не забравя за тренажорите, аха, той вече втора година се друса, свали два килограма за една седмица, нормата му е два грама на ден, днес ще умра, ако не ида на фитнес, ей-сега ще пукна, ако не се надрусам, пресата му е страхотна, скоро междинната преграда в носа му ще изчезне, стопява мазнините, MDMA, тя някакъв специален втори номер ли има? Той има ли първи номер? Опитай в моя СПА-център, по-добре не опитвай ЛСД, идвам от спортната зала, в пауза съм, хайде утре да идем на солариум? Хайде да идем в кенефа?
Ей-така си живееха. Сутрин при треньора, а вечер при дилъра. Сутрин се моряха с тренажорите, вечер — с наркотиците. Имах чувството, че сутрин се занимаваха толкова усърдно със собственото си здраве, за да имат какво да унищожават вечер.
От сектора с диваните към тоалетните непрекъснато се отправяха двойки. И се връщаха. В тоалетната отиваха други и така нататък.
Съседът ми разказваше колко е хубаво вечер да се ходи на лятната площадка в района на Експоцентър на „Пресня“. Колко прекрасен парк и хубав въздух имало там и единственото, което не било много удобно, били тоалетните, затова всички вземали компактдисковете с музика от клуба и отивали в тъмните места на парка. И вечер паркът сякаш бил пълен със светулки от светлината на запалките, които проблясвали тук и там.
А пък аз на свой ред озвучих мисълта, че когато тези прекрасни хора-светулки с пламнали очи се връщат обратно в нощта, на сутринта в парка отидат да си играят деца, които се натъкват на захвърлените тук и там почти нови компактдискове с модерна музика. И децата сигурно си мислят, че в този парк се е заселил някакъв специален Оле Лукойл, който всяка сутрин ги дарява с най-новите постижения на актуалната музикална клубна култура. Или че в този район всяка нощ вали вълшебен дъжд от компактдискове. А освен това, продължих аз, ролята на светулките в живота на тези деца е много важна. Първо, защото те оставят след себе си компактдискове, а биха могли да оставят използвани презервативи или някаква друга гадост от сорта на игли, с които децата биха могли да се убодат. И, второ, те приобщават децата към хубавата музика, с което помагат за популяризирането на родната диджей-култура. И всички са щастливи. И децата, и светулките. Макар да подозирах, че зад всички тези чудеса се криеха нашите музикални промоутъри, които просто бяха измислили нов вид разпространение на продукцията на своите клиенти сред масите.